Случайно попаднах оня ден на предаването на Ирина, вече Тенчева, “Най-добрата майка”. Не следя изявите й специално, защото знаете отношението ми към житейското й поведение напоследък. Броят от предаването, на който попаднах, беше посветен на една трийсет и осем годишна жена от Благоевград, майка на две деца, която ден след второто й раждане получава инсулт, но успява да се възстанови. Само че предаването не беше посветено на това, как въпреки болестта успява да гледа двете си момичета, а на историята на осиновяването й и на желанието да намери биологичната си майка. Родена преди години от петнайсетгодишно момиче и оставена за осиновяване в дом в Плевен, героинята на предаването е осиновена от семейство от Благоевград. Седем години след осиновяването обаче осиновителката й забременява и ражда второ дете. По думите на героинята на предаването, осиновителите са полагали големи грижи за нея и не са я делили от сестра й. Въпреки това, към ден-днешен тя не поддържа отношения с тях, защото смята, че имат предпочитания към рождената си дъщеря й я пренебрегват. Истината за отношенията в едно семейство се знаят само от членовете му и няма как отстрани да се даде обективна оценка, още по-малко да се раздават присъди. Но си мисля има ли представа тази жена какво би било детството й и бъдещето й, ако беше останало в дома в Плевен. Трябва ли да съди толкова строго хората, които са я отгледали и са и осигурили нормално бъдеще. Може и да са сбъркали някъде. Ама кой не бърка. Нали не обичаме родителите си или децата си, защото са безгрешни, а въпреки грешките и слабостите им.
За домашното насилие
Оня ден бяхме седнали на кафе една група приятелки. И една от нас, която вече има попораснала дъщеря, студентка в София, сподели, че дъщеря й ходи с почти 20 години по-възрастен от нея мъж. Не мислете обаче, че темата на днешния ми материал да бъде тази за голямата разлика във възрастта на партньорите. Това, което провокира размислите ми, беше репликата на една друга приятелка, която буквално каза: ами няма проблеми, че имат такава голяма разлика във възрастта, стига да се разбират и да не я бие. По време на кафето не обърнах голямо внимание на тия думи, някак преминаха в общия словесен поток. Ама после, като се прибрах, тия думи стига да не я бие ме жегнаха. Като се размислих, се сетих за някои нейни изпуснати изречения по темата, припомних си и агресивни словесни реакции от страна на съпруга й, които съвсем ясно ме наведоха на мисълта, че вероятно мъжът на тази приятелка упражнява под някаква форма физическо насилие над нея. Не мога да бъда сигурна дали е така и колко е сериозно, макар че какво значи несериозно физическо насилие. Но така или иначе, съм решила много деликатно и внимателно да подхвана в близките дни темата и ако приятелката ми има желание и нужда да говори, да й предложа помощта си и въобще да видим какво може да се направи. Иначе статистиката сочи, че процентът на битите жени в България е доста голям. Но пиша тия редове не за да припомня статистиката, а за да ви кажа, че статистиката е някъде около нас, в тесния ни приятелски кръг, в съседния апартамент или на съседното бюро, и всяка изпусната реплика може да ни насочи към нея. И ще е добре, ако можем да помогнем с нещо – нищо не пречи да опитаме, нали?!
Работещите майки и работното време
Четох скоро статия как главният оперативен директор на “Фейсбук” Шерил Сандберг публично заявила, че си тръгва в 5.30 от работа, за да може да прекарва повече време с децата си. Вероятно жената го обявява публично, за да даде от височината на общественото си положение смелост и на други работещи майки да отстояват правото си да прекарват повече време с децата си. Мисля си само че как би се възприело едно такова поведение у нас, в България – без значение дали си обикновена работничка, офис служителка или пък ръководител на по-високо ниво. Как би се изтълкувало едно такова ранно тръгване в името на семейството, при положение че в повечето наши фирми критерият за това, дали работиш добре, е не колко си продуктивен, а колко дълго търкаш стола и бюрото. И мога да си представя как ще реагира собственик или управител на фирма на жена, която си тръгва половин-един час преди края на работния ден, за да може да прекара повече време с децата си. Ако въобще я наеме на работа, като разбере, че има такива семейни задължения. Ако си млада жена, на интервю за работа в България те подлагат на кръстосан разпит: имаш ли деца – ако имаш, колко са големи, здрави ли са, болни ли са; ако нямаш деца – дали в момента не си бременна ,планираш ли и други подобни; а съм чувала даже и за фирми, в които карат жените при назначаване на работа да подпишат документ, че за определен срок от време няма да забременяват. Така че примерът на Шерил Сандберг е наистина чудесен, не знам защо ми се струва обаче, че у нас доста вода ще изтече, докато проработи.
Миро и вярата
Точно на Великден в предаването на Лора Крумова гледахме с Иван репортаж от дома на поп изпълнителя Миро. И двамата много го харесваме и като изпълнител, и като излъчване – още от времето на “Каризма”, има си вид на духовен човек, не излъчва груб материализъм като доста голяма част от колегите си от шоубизнеса. В тоя репортаж, понеже все пак беше на свят ден, стана въпрос за вярата му, в дома на певеца присъстваше и някакъв пастор, за когото Миро сподели, че му е духовен ръководител още от младежките му години в Добрич – пасторът обаче не беше от нашата си традиционна църква, знаете ние пастори нямаме – и покрай това ми стана ясно, че Миро изповядва някакво не съвсем традиционно християнство. После се заинтересувах и прочетох, че е последовател на евангелската църква. Винаги съм била на мнение, че всеки има право да изповядва каквато си иска вяра, стига тя да не насажда агресия и омраза. Евангелската църква, доколкото съм запозната, не насажда нито омраза, нито агресия – така че няма нищо укорително в това, че Миро я е избрал като свой път към вярата. Защото няма правилна и грешна вяра, всеки в личен план си ги решава тия неща. В България обаче си имаме традиционно вероизповедание, което ни е съхранило през вековете, и си мисля, че популярните личности като Миро, които са модел за подражание на много млади хора, ако въобще водят в някаква духовна посока почитателите си, трябва да ги водят в традиционната за България посока. Затова ми се стори крайно неуместен този репортаж, още повече на Великден.
Децата и домашните любимци
Темата ми днес е за това могат ли да съжителстват малки деца и домашни любимци. И трябва ли, ако преди появата на дете в семейството сме имали домашен любимец, след раждането на наследник да го харижем на някого или не дай боже да го изхвърлим на улицата. Подсетих се покрай един материал за Сергей Станишев, в който се обясняваше, че подарил домашния си любимец, кучето Барозо, на журналистката Лора Крумова, понеже не било подходящо отглеждане на малко дете с домашен любимец. От статията ставаше ясно, че отглежданото досега при домашни условия куче вече ще бъде отглеждано в двор, а от коментарите под материала жената, която е подарила кучето на Станишев, обясняваше, че то е със изкуствено небце и трябва много строго да се следи да не поеме като храна нещо неподходящо – което е напълно невъзможно при отглеждане в двор. Сетих се и за една моя позната, която изхвърли в един селски двор престарялото си куче, след като роди второто си дете. Мисля, че към всяко нещо в живота човек трябва да подхожда много отговорна и с ясна мисъл за бъдещето. Още повече, когато става въпрос да поемеш отговорността за жива душа. Това не е иди ми-дойди ми. Днес искам животно – утре не. Ако си несемеен или семеен, без деца, трябва да си направиш простата сметка, че рано или късно появата на дете ще се случи, и да си дадеш отговор на въпроса съвместимо ли е детето с домашния любимец, който си решил да вземеш. Ако не е, просто не си вземаш животинче. Иначе излиза, че някои хора до появата им заместват децата с животни и после животните стават излишни. А все пак това са различни неща, нали?!
Хитрата лисана
Правя един плавен преход от миналата тема за избор на професия – минавам през кулинарното шоу “Черешката на тортата” и стигам до темата за Вихра, Иван и Ирина. Или за това, много ли са трима в една семейна двойка. Тоя скандал се Вихри отдавна в жълтата преса, и не само в нея, но никога не съм надавала око и ухо, защото, както знаете, нещата там винаги са много изопачени и често нямат нищо общо с действителността. Още повече кой може да каже как стоят нещата в една такава семейна драма, освен преките участници в нея. Гледах обаче тази серия от кулинарното шоу, в което участваше Ирина Сарачинова, и тъй като смятам себе си за добър психолог и за човек, който умее да преценява хората, реших, че мога да се включа с мнение по темата. Ирина ми направи впечатление на един безкрайно претенциозен и надменен човек, на жена, която не прави, нито казва нещо случайно, всичко при нея е премерено и изчислено до последно, с две думи – пълна сметкаджийка. И да ви кажа честно, нещо не я вярвам тая за голямата любов, дето ги е връхлетяла и двамата изневиделица. Иван може и да го е връхлетяла – това съм склонна да го вярвам, даже съм сигурна, че е така, защото въпреки несериозността, която излъчва, не изглежда на мъж, който необмислено и безотговорно ще зареже семейството и детето си. Ирина обаче ми изглежда на много хитра лисица – от тия лисици, дето любовта не ги лови. Само че нали знаете какво се случва с хитрите лисани в народните приказки. Дано само, докато чакаме развръзката, Иван и Вихра да успеят да надмогнат себе си и да се разберат – заради детето.
Ролята на семейството в избор на професия
Наскоро в разговор моя приятелка ми сподели, че брат й много искал да стане готвач и настоявал да се запише в професионално училище за готвачи, но майка им дума не давала да се издума. Не искала готвач и настоявала да кандидатства в езикова гимназия, след което да завърши висше образование. Дадох си сметка как повечето родители в стремежа си да осигурят щастливо бъдеще за децата си, но според своите собствени представи за това, а не според представите и желанията на децата си, всъщност ги объркват за цял живот. Наскоро излезе една статистика, че много голям процент от хората, завършили висше образование, реално работят на позиции, които са за хора със средно образование. Аз си имам собствена теория за висшето образование. Смятам, че на човек, който е минал през университет, винаги му личи – и уличен метач да стане, пак ще мете по-качествено и организирано от човек без образование. Тази теория обаче не важи за случаите, когато едно дете има много ясна представа каква професия го влече и му се отдава и какво иска да прави с живота си. Тогава наистина няма никакъв смисъл да търка без желание студентската скамейка пет години, като през това време може да усвои в детайли един занаят. И си мисля, че мъдрият родител, когато насочва професионално детето си, преди всичко да вземе предвид неговите реални възможности и заложби, неговите желания и много внимателно и деликатно да го насочи в правилната посока, ако се налага. Защото и най-престижната професия не струва пукнат грош, ако е свръх силите ни или не ни е по сърце.
Родители – деца по български
Мярна ми се пред очите наскоро анонс към статия или възлово изречение от изказване на популярната психоложка Мадлен Алгафари. Откъсът беше нещо от типа: попитайте вашите родители дали искат да отидат в старчески дом. Не погледнах даже статията, щото от анонса ми стана ясно за какво става въпрос, пък и да ви кажа честно много мразя психолози да ме учат как да живея. Как се пита български родител дали иска да изкара старините си в дом за възрастни хора. У нас това се счита за чиста проба предателство към хората, които са те родили, отгледали, а често, когато те самите са в пенсионна възраст, продължават все още да те отглеждат. Тук, в България, не е господстваща онова западно виждане, че от момента, в който младият човек стане относително самостоятелен, започва да се грижи сам за себе си – излиза от семейното жилище, наема си квартира и поема изцяло издръжката си. При такива семейни отношения сигурно е нормален и един такъв въпрос. Но българският родител дава мило и драго за децата си, обрича им живота си до дълбоки старини и в края на дните си, съвсем естествено, очаква подобно всеотдайно отношение. Та затова не им вярвам много на психолозите, когато ме учат как да живея – учили са от чужди учебници, много често неща, непригодни за нашите условия. А иначе смятам, че като общество трябва да постигнем по-голяма автономност в отношенията родители-деца, защото тая тясна зависимост по български не е полезна за нито една от двете страни.
Как да се избавим от лоши миризми в жилището си
Обонянието е едно от петте сетива, дадени на човека. Миризми ни обграждат отвсякъде. Ако са приятни – добре, но ако са неприятни?! Няма нещо, което да притеснява повече една домакиня от лоша миризма вкъщи. Затова днес ще ви дам няколко полезни съвета и препоръки как да премахнете неприятните аромати в дома си. Най лесният начин, разбира се е, като проветрявате редовно и държите постоянно отворени всички отдушници. Той обаче не винаги е ефективен. Много от миризмите – на цигари, на бои и други препарати – бързо се наслояват в килимите, завесите, тапицерията на мебелите, но отстраняването им с една проста циркулация на въздуха е невъзможно. Тогава влизат в употреба някои народни хитрини. Миризмата на тютюн може да се премахне бързо и лесно, като разположите в различни части на стаята няколко хавлиени кърпи, напоени с вода и малко оцет. Ако искате да си спестите тези усилия обаче, може в момента, когато се пуши в стаята, да запалите няколко декоративни свещи – пламъкът на свещите поглъща тютюневия дим и не позволява той да се разпространява в стаята. Китайският начин за премахването на лоши миризми също е много ефикасен – закачете на няколко места в стаята – на прозореца, на вратата, на полилея – платнени торбички, пълни с билков чай, и направете течение в стаята за около 15 минути. Ефектът е поразителен – не само че изчезват неприятните миризми, но и въздухът е освежен. Разбира се, освен тези народни хитрини, и пазарът предлага голямо разнообразие от ителигентни ароматизатори, които не само ароматизират, но и улавят в зародиш неприятните миризми. Моят съвет на домакиня обаче е – най-сигурният начин в дома ви да мирише приятно си остава безупречната хигиена и редовно проветряване.
Здравословното хранене
Пазарувахме с Иван в петък в един от големите хранителни магазини и ми направи впечатление, че количките на хората преливат от вредни храни и напитки – чипсове, снаксове, полуфабрикати, безалкохолни, повечето от които пълни с изкуствени оцветители и подсладители. И се замислих дали наистина бедността е единствената причина да се храним нездравословно, или има и други обяснения на това. Да, ниските доходи наистина ни пречат да живеем здравословно – малко хора могат да си позволят ежедневно в необходимите количества плодове и зеленчуци на трапезата си, особено зимата. Но не е само това. През годините, атакувани от всевъзможни реклами, обикновено на нездравословни хранителни продукти, ние някак успяхме да се отдалечим от традиционно здравословната българска кухня и загубихме културата си на хранене. Също така забързаното ни ежедневие, а понякога и неглижирането на готвенето вкъщи, да си го кажем направо мързел, ни насочва към щандовете с полуфабрикатите и нездравословните напитки. Много пъти съм смятала, че излиза на една и съща цена да си купиш хладилно тесто, продават го почти навсякъде, и да си направиш вкусна и полезна домашна пица и да купиш замразена пица и просто да я метнеш в микровълновата фурна. Или пък да си купиш концентрат на сок Арония, за който съм чувала, че е един от малкото не само безвредни, но и полезни сокове на българския пазар, и да си го разтвориш във вода и да купиш оцветена течност, пълна с вредни изкуствени подсладители. Е, вярно е, че първото изисква малко повече усилия, но пък си мисля, че здравето си струва всяко усилие.