Да присъства ли мъжът на раждането?

Напоследък този въпрос се обсъжда все по-често. Може би провокирани от западните тенденции и тук жените по една или друга причина искат мъжете им да присъстват на раждането на тяхното дете.

Честно казано не мога да разбера този тип жени, също и мъжете, които по една или друга причина не могат да откажат на жените си. От една страна може би е логично бащата също да е там, когато на бял свят се появява неготовото отроче, но от друга – мъжете не са хормонално обвързани с децата си. Тяхната привързаност идва с течение на времето, а майките обикновено виждат слузестото си отроче и припадат от хубостта му. При мъжете има доза на отвращение.

Да не говорим, че мъжете не са от хората, които умеят да понасят достойно болка, кръв и неприятни гледки. Обикновено им става лошо, чисто физически, а лекарите трябва да се чудят на кого да помагат – на гърчещата се от раздираща болка родилка, или за несъобразилия ентусиаст – нейния съпруг или баща на детето.

Освен това не знам защо една жена би искала мъжът й да я види по този начин – разклечена на магарето в болезнени контракции, потна и изкарваща нещо слузесто, което трудно в началото може да се определи на човек. Магия на раждането може би? Оставете тази работа!

Не веднъж сме чували историите на семейства, които посрещат новия член на семейството си. Първият допир до детето на двамата родители са коренно противоречиви като майките винаги ги описват като прелестни създания, а бащите като малки сбръчкани грозни мишлета.

А тогава отговорът на въпроса дали трябва бащите да присъстват на раждането дали е ясен? Вие как мислите по този въпрос?

Разликата между хората от малките и големите градове

За мащабите на България е малко смешно да говорим за малки и големи градове. Може би само София може да се впише, по някакви критерии, в графата голям град, но въпреки това все пак се наблюдава едно различно поведение на представителите на по-малките населени места. И то предимно на тези, които са израснали там и са се формирали като личности там.

Колкото и снобарски да звучи това, всъщност си е абсолютен факт, но правим уговорката, че всеки човек е различен, уникален и красив и не влагаме абсолютно нищо обидно в абсолютизирането на някакви субективни наблюдения.

  1. Говорът. Това всъщност не е проблем на хората от малките градове. Това е проблем на снобите, които не могат да преглътнат факта, че не всички говорят като тях и че всъщност езикът ни се откроява с уникално лексикално богатство. И въпреки това, ситуациите, в които сме изпадали, заради неразбрани диалектни форми, са повече от комични.
  2. Какво ще кажат хората. Това всъщност е един от най-големите “проблеми” на хората, израснали в малките градове. Този феномен трудно може да бъде разбран от хора, развили се в големите градове, където не всички се познават и не всички те следят под лупа да не вземеш да кривнеш някъде, а след това да те одумват месеци наред из целия град, просто защото нямат какво друго да правят и това им е забавлението. А недай си Боже да сте “съгрешили” толкова много, че да трябва роднините ви да се червят от мащабите, които е стигнала историята, всеки път, когато минават покрай цъкащите баби до градския магазин. Ето защо повечето хора от малки градове усилено се пазят от всякакви компрометиращи ситуации и хора, дори когато вече са в съвсем друга среда.
  3. Късането на синджира. Другата крайност е тоталното и почти буквално късане на синджира. Все едно развързани, веднъж дошли в големия град, хората свикнали винаги да внимават в поведението си, се отпускат и започват да правят и изпробват буквално всичко, което им предлага живота, защото няма кой да ги види, да ги обсъжда и одумва пред мама и тате. Това е доста опасен феномен в определени случаи, тъй като се случва и да се прекрачи границата на здравословното забавление.
  4. Старата мома. Ох, на 23 си, завършила си тъкмо университета и вече се чувстваш стара мома, защото съученичките ти от училището в онова малко градче, където си родена и израснала, имат вече големи деца на по 4 години, съпрузи и изглеждат привидно щастливи. Защо ли ти беше да си губиш времето да учиш в университет, като то образованието така или иначе в България за нищо не става? Сега тепърва трябва да търсиш някой хубостник, който бързо-бързо да иска да направите пищна селска сватба и да си народите няколко бебета.

Еми да, може би не е изчерпателно, нито пък вярно, но пък е становище, основано на лични наблюдения, които може би някой ден с прогреса на обществото ни (който аз искрено вярвам, че се случва с все по-забързани темпове) няма да се забелязва толкова много.

Моята фамилия е моят живот!

Тази крилата фраза, произнесена на италиански език – La mia famiglia la mia vita често се обвързва с една гангстерска болна принадлежност. Но всъщност това е тип народопсихология, която възпитава в своеобразен патриархат… или ако не в патриархат, то поне в ценност, поставяща семейството на първо място пред всичко останало.

Можем ли ние българите, които сме се нагледали и наслушали на истории, в които се разказва за братско предателство и прочие, да разберем това? Мажем ли наистина да си се представим членове на едно голямо семейство, което взима всички важни решения за живота и развитието на всеки един член, заедно? А честно ли е това да се случва?

И на практика може би в големите градове не си личи толкова, но по-малките градове все още са запазили онази закостенялост на разбиранията си, която ги кара да се бъркат в живота на своите близки и деца във всеки един аспект на техния живот. Така например едно дете, което винаги е искало да се занимава с езици, да ги изучава и да ги преподава може би, бива насилвано да поеме по съвсем друг път, защото вярванията на неговите родители са, че точните науки и математиката изкарват повече пари от езиците и “тем подобните философски простотии”.

Детето се съобразява с желанието на своите родители, не защото иска, а защото няма друг избор. Финансов, морален, житейски.

Когато придобива желаната независимост вече зрелият индивид отново поема по пътя който си е решил… Но на цената на какво? Загубени години образование, което никога няма да ползва. Загубени години на образование в среда, в която не иска да съществува и отрязаната възможност да общува с хора, споделящи неговите интереси. Трудно създаване на контакти, професионални, лични. Чувство за непринадлежност към дадена общност – депресия.

Поколенията са различни и разбиранията също. Когато децата ни искат да изберат своя път, ние винаги можем да им споделим нашето мнение и притеснение, но не бива да ги спираме да опитат това, което са решили. Защото е винаги по-добре да допуснат своите лични грешки и да вземат своите лични поуки. А ако се провалят – да сме до тях. Ако пък това наистина е тяхното нещо – да продължаваме да ги подкрепяме и да се радваме, че са намерили това, което ги прави щастливи.

Ние купуваме от фирмата на Васил Лазаров Вивекта

Да готвиш всеки ден за семейството си не е никак лека задача, особено когато имаш и деца у дома. Трябва да си креативен, разнообразен и внимателен с вкусовите предпочитания на всеки. Аз обаче имам своята малка тайна – купувам от замразените зеленчуци на Aretol, които у нас се предлагат от фирмата на Васил Лазаров Вивекта. С тях готвя бързо, храната е свежа и някак си винаги бива изядена.

Предлагат огромно разнообразие, сред което да избирате. Като започнем от грах, броколи, зелен фасул и карфиол и минем през миксовете за супи, гювеч, руска салата, хавай, президент и други.

Като всяка майка и аз знам колко е важно децата да консумират плодове и зеленчуци редовно, а борбата в тази насока не винаги е лека. Да не говорим, че има продукти като карфиола например, които не се намират пресни извън сезона си. В такива моменти благодаря на Васил Лазаров и Вивекта БГ, защото именно карфиолът е Нещото с главно „Н“, което моето дете обича. И по непонятна за мен причина откакто видя опаковката на Aretol за първи път у нас, не признава друг вид карфиол освен техния. Добре, че този е наистина добър и нямам никакви поводи за притеснение, когато го избирам сред другите марки на пазара. Но да си кажа честно чудя се на детето си и ми се иска да знам какви мисли се въртят в малката му главичка… Откакто разбрах, че всичко било заради опаковката, започнах да му говоря и за другите зеленчуци на Aretol, като му ги соча в магазина: Ето виж тук, зеленото близначе на карфиола е броколито. Хайде да опитаме и него! А ето тук е друго зелено приятелче на карфиола – граха. Искаш ли да ти направя пюренце от него?

И така… До какви ли не средства прибягва една майка, за да накара детето си да яде зеленчуци!? Пюрирането на лука в манджите е съвсем друга тема, а криенето на чесъна си е майсторски занаят. За него ще ви разкажа някой друг път.

Искам да се обърна също към майките, които имат съмнения относно замразените зеленчуци. Не се притеснявайте, това не са полуфабрикати и с чиста съвест можете да ги поднесете на детето си. Процесът на шоково замразяване запазва както свежестта, така и полезните качества на продуктите. Захраните ли веднъж детето си с всички видове храни, можете спокойно да му готвите със замразени моркови, броколи, грах и каквото друго прецените. Единственото, за което е нужно да внимавате, е пакетът да не се размрази преди да го приберете в собствената си камера. Повторното замразяване не е препоръчително.

Някои филми са задължителни

За да откриете широкия свят на изкуствата на своите деца е хубаво да започнете от ранна детска възраст. Списъкът с нещата, които ще им покажете или пуснете да слушат или гледат, зависи, разбира се, и от вашите лични предпочитания. Със сигурност едва ли бихте пускали на детето си чалга, при положение, че слушате рок.

Друго важно нещо е да съобразите показвания материал с възрастта на детето си. То трябва да е в подходяща възраст, за да успее да разбере и възприеме смисъла на изображението. Но като цяло ако си падате по изкуството във всичките му форми и гледате филми не само за забавление, а ги разглеждате като произведение на изкуството, то със сигурност не трябва да пропускате тези филми. А когато решите, че са подходящи за вашите деца – да ги гледате отново заедно с тях.

Подбрали сме списък от филми, отличаващи се с невероятна актьорска игра, операторско майсторство и невероятна режисура.

5. Кръстникът. Трилогия, която е класика и то не само защото някой критик е казал така. Изключителна гангстерска драма, която се чете като учебник от всички привърженици на този жанр. Многоластови персонажи с изключителна актьорска игра, разказващ за семейството, ценностите, цената на живота и смъртта.

 

4. Моите боровинкови нощи. Това е прекрасен, от чисто визуална гледна точка, филм, който засяга темата за човешките взаимоотношения. По сценарии и режисура на Уонг Кар Уай, първообразът на филма е късометражен филм на китайски език. Невероятен актьорски състав в лицето на Натали Портман, Рейчъл Уайз, Джъд Лоу, Нора Джоунс, Дейвид Стратърн. Филмът е нежен и с внимание към визуалните детайли, което е типично като цяло за китайската култура.

3. Момичето на моста. Френски, черно-бял, прекрасен. Само тези три думи са достатъчни да опишат този филм. Любовна драма, без капчица сладникавост. Невероятно операторско майсторство и избор на изразни средства.

2. Блясъкът на чистия ум. В този филм можете да гледате една от малкото драматични и сериозни роли на Джим Кери. Филмът разказва за връзката, съкрушителният й край и желанието и нежеланието на един човек да помни другия.

1. Бърдмен. От къде да започна да говоря за Бърдмен. Дълги, почти сурови кадри. Вътрешни монолози и вътрешна борба. Сблъсък на его, опиянение от славата и безпощадната забрава на публиката. Абстракция и реалност, толкова умело пресъздадени от режисьора Алехандро Гонсалес Иняриту, в такава ужасяваща симбиоза, че човек се губи в терзанията на главния герой, роля, изпълнявана от Майкъл Кийтън.