Мисията да бъдеш полезен – адвокат Янко Янев

Адвокат Янко Янев започва своята юридическа практика през 2001-а година и до днес се е доказал като един от честните, висококвалифицирани професионалисти, които упражняват професията си, водени от по-висша цел от славата и парите.

Всъщност общото мнение за адвокатите никога не е било положително. Даже бих казала, че преобладава отрицателното такова. И това не е поради друга причина, а поради схващането, че човек за да упражнява тази професия, трябва да притежава определен набор от качества на характера си, които го отличават от множеството. И по-точно да умее да се откъсва от предразсъдъците си и да гледа на всеки клиент като на невинен (до доказване на противното), да може да се абстрахира от чисто човешките фактори и да борави единствено и само с фактите и доказателствата.

Но действителността е много различна от всеобщото схващане. На практика всеки адвокат, особено тези, които имат собствена практика като адвокат Янко Янев, имат свободата да избират направлението, в което искат да практикуват и да се развиват. Човешкият фактор е трудно да бъде избегнат, а удовлетворението от това, че си помогнал за разрешаването на определен проблем, е по-силно дори от всичко останало.

Адвокат Янко Янев е роден през 1974-а година в град Хасково. Завършва висше образование със степен магистър по право в Югозападен университет „Неофит Рилски“. Стажът си изкарва в София, а през 2001-а година започва адвокатската му практика в голямо адвокатско дружество. Няколко години по-късно разкрива самостоятелната си практика, а към екипа му се присъединяват професионалисти с дългогодишен опит в областта на застраховането, гражданското и търговското право и недвижимите имоти. Със застрахователни казуси започва да се занимава по-усърдно след като през 2008-а година претърпява пътен инцидент, след който едва не остава парализиран. След като се сблъсква от първо лице със сериозната бюрократична машина, проблемите със здравеопазването и множеството недомислици, започва своята лична борба. Възстановява се успешно от травмите си, а година след инцидента учредява фондация в помощ на пострадалите при катастрофи, като им осигурява безплатна правна консултация за техния индивидуален случай.

Дали хора като адвокат Янко Янев са рядкост или не, не се ангажирам да коментирам. Но истината е, че не можем да категоризираме хората в дадена професионална група. Във всяка една общност съществуват различни хора, които се водят в лично и професионално направление според своите собствени разбирания за живота и начина, по който трябва да се случват нещата в техните професии. Работят с хъс, отдаденост, професионализъм, съвест и човечност.

Астрология за напреднали

Забелязали сте сигурно как някои хора винаги питат коя зодия сме. И когато научат започват да редят една камара характеристики за личността ни, които не винаги се припокриват с нашата същност. А не стига всичко останало, ами след това се започва едно постоянно натякване за това какви сме според зодията и как би трябвало да постъпим, за да се пишем в характеристиката на съответния знак.

Голяма част от по-интелигентните хора… (по-скоро тези, които се смятат за такива, защото упражняват някоя професия свързана с IT) отричат напълно подобен тип неща като астрологията, психологията и всякакви там “въздушни„ науки, които не могат да намерят цифрово изражение на твърденията си.

Еми трябва да ги разочаровам, защото на практика астрологията борави с много цифри и стойности, като се базира на разположението на планетите, астрономията и доста други науки. Но нека бъдем снизходителни, към колегите в IT индустрията, които са свикнали да се възприемат като най-интелигентната част от обществото, без да осъзнават, че подценяването на нещо, което не разбират е достатъчно смешно.

Но истината е, че дори тези, които се занимават с астрология не я разбират особено. И това е най-смешната част. Защото не може да се твърди, че хората се делят само на 12 групи. Че има само 12 вида характер или ако тръгнем да смятаме асценденти, луни и какво беше още там, комбинациите ще станат не повече от няколко хиляди. И това как си отгледан, възпитан и израснал, как реагираш на света около теб и как той ти е повлиял, няма абсолютно никакво значение. Ти, като човек, зависиш от това в кой месец си се родил и точка.

Поради тази причина се питам, защо не се родих на Луната? Така Земята щеше да оказва особена роля в изграждането на моя характер пък и щях да си правя по цял ден каквото си искам, щото щях да съм единственото лунно бебе и нямаше да трябва да се съобразявам с още няколко милиарда души, които се чудят дали достатъчно добре се вписват в характеристиките на своята зодия, или трябва да поработят още малко върху характера си.

Да присъства ли мъжът на раждането?

Напоследък този въпрос се обсъжда все по-често. Може би провокирани от западните тенденции и тук жените по една или друга причина искат мъжете им да присъстват на раждането на тяхното дете.

Честно казано не мога да разбера този тип жени, също и мъжете, които по една или друга причина не могат да откажат на жените си. От една страна може би е логично бащата също да е там, когато на бял свят се появява неготовото отроче, но от друга – мъжете не са хормонално обвързани с децата си. Тяхната привързаност идва с течение на времето, а майките обикновено виждат слузестото си отроче и припадат от хубостта му. При мъжете има доза на отвращение.

Да не говорим, че мъжете не са от хората, които умеят да понасят достойно болка, кръв и неприятни гледки. Обикновено им става лошо, чисто физически, а лекарите трябва да се чудят на кого да помагат – на гърчещата се от раздираща болка родилка, или за несъобразилия ентусиаст – нейния съпруг или баща на детето.

Освен това не знам защо една жена би искала мъжът й да я види по този начин – разклечена на магарето в болезнени контракции, потна и изкарваща нещо слузесто, което трудно в началото може да се определи на човек. Магия на раждането може би? Оставете тази работа!

Не веднъж сме чували историите на семейства, които посрещат новия член на семейството си. Първият допир до детето на двамата родители са коренно противоречиви като майките винаги ги описват като прелестни създания, а бащите като малки сбръчкани грозни мишлета.

А тогава отговорът на въпроса дали трябва бащите да присъстват на раждането дали е ясен? Вие как мислите по този въпрос?

Разликата между хората от малките и големите градове

За мащабите на България е малко смешно да говорим за малки и големи градове. Може би само София може да се впише, по някакви критерии, в графата голям град, но въпреки това все пак се наблюдава едно различно поведение на представителите на по-малките населени места. И то предимно на тези, които са израснали там и са се формирали като личности там.

Колкото и снобарски да звучи това, всъщност си е абсолютен факт, но правим уговорката, че всеки човек е различен, уникален и красив и не влагаме абсолютно нищо обидно в абсолютизирането на някакви субективни наблюдения.

  1. Говорът. Това всъщност не е проблем на хората от малките градове. Това е проблем на снобите, които не могат да преглътнат факта, че не всички говорят като тях и че всъщност езикът ни се откроява с уникално лексикално богатство. И въпреки това, ситуациите, в които сме изпадали, заради неразбрани диалектни форми, са повече от комични.
  2. Какво ще кажат хората. Това всъщност е един от най-големите “проблеми” на хората, израснали в малките градове. Този феномен трудно може да бъде разбран от хора, развили се в големите градове, където не всички се познават и не всички те следят под лупа да не вземеш да кривнеш някъде, а след това да те одумват месеци наред из целия град, просто защото нямат какво друго да правят и това им е забавлението. А недай си Боже да сте “съгрешили” толкова много, че да трябва роднините ви да се червят от мащабите, които е стигнала историята, всеки път, когато минават покрай цъкащите баби до градския магазин. Ето защо повечето хора от малки градове усилено се пазят от всякакви компрометиращи ситуации и хора, дори когато вече са в съвсем друга среда.
  3. Късането на синджира. Другата крайност е тоталното и почти буквално късане на синджира. Все едно развързани, веднъж дошли в големия град, хората свикнали винаги да внимават в поведението си, се отпускат и започват да правят и изпробват буквално всичко, което им предлага живота, защото няма кой да ги види, да ги обсъжда и одумва пред мама и тате. Това е доста опасен феномен в определени случаи, тъй като се случва и да се прекрачи границата на здравословното забавление.
  4. Старата мома. Ох, на 23 си, завършила си тъкмо университета и вече се чувстваш стара мома, защото съученичките ти от училището в онова малко градче, където си родена и израснала, имат вече големи деца на по 4 години, съпрузи и изглеждат привидно щастливи. Защо ли ти беше да си губиш времето да учиш в университет, като то образованието така или иначе в България за нищо не става? Сега тепърва трябва да търсиш някой хубостник, който бързо-бързо да иска да направите пищна селска сватба и да си народите няколко бебета.

Еми да, може би не е изчерпателно, нито пък вярно, но пък е становище, основано на лични наблюдения, които може би някой ден с прогреса на обществото ни (който аз искрено вярвам, че се случва с все по-забързани темпове) няма да се забелязва толкова много.

Моята фамилия е моят живот!

Тази крилата фраза, произнесена на италиански език – La mia famiglia la mia vita често се обвързва с една гангстерска болна принадлежност. Но всъщност това е тип народопсихология, която възпитава в своеобразен патриархат… или ако не в патриархат, то поне в ценност, поставяща семейството на първо място пред всичко останало.

Можем ли ние българите, които сме се нагледали и наслушали на истории, в които се разказва за братско предателство и прочие, да разберем това? Мажем ли наистина да си се представим членове на едно голямо семейство, което взима всички важни решения за живота и развитието на всеки един член, заедно? А честно ли е това да се случва?

И на практика може би в големите градове не си личи толкова, но по-малките градове все още са запазили онази закостенялост на разбиранията си, която ги кара да се бъркат в живота на своите близки и деца във всеки един аспект на техния живот. Така например едно дете, което винаги е искало да се занимава с езици, да ги изучава и да ги преподава може би, бива насилвано да поеме по съвсем друг път, защото вярванията на неговите родители са, че точните науки и математиката изкарват повече пари от езиците и “тем подобните философски простотии”.

Детето се съобразява с желанието на своите родители, не защото иска, а защото няма друг избор. Финансов, морален, житейски.

Когато придобива желаната независимост вече зрелият индивид отново поема по пътя който си е решил… Но на цената на какво? Загубени години образование, което никога няма да ползва. Загубени години на образование в среда, в която не иска да съществува и отрязаната възможност да общува с хора, споделящи неговите интереси. Трудно създаване на контакти, професионални, лични. Чувство за непринадлежност към дадена общност – депресия.

Поколенията са различни и разбиранията също. Когато децата ни искат да изберат своя път, ние винаги можем да им споделим нашето мнение и притеснение, но не бива да ги спираме да опитат това, което са решили. Защото е винаги по-добре да допуснат своите лични грешки и да вземат своите лични поуки. А ако се провалят – да сме до тях. Ако пък това наистина е тяхното нещо – да продължаваме да ги подкрепяме и да се радваме, че са намерили това, което ги прави щастливи.