С приятелка от ученическите години миналата неделя семейно отидохме на един крайградски басейн. Много добре направен – площадки с катерушки, пясъчници, с тревна площ за ритане на топка или други забавления. Абе място за семейни мероприятия. Родителите – на хавлиите, децата – по местата за игра. Като казвам родителите – само ние бяхме в пълен състав, тя отглежда сама петгодишния си син. Напълно планирано. Дълги години имаше връзка с доста заможен мъж, и продължава да я има, но той категорично отказва да се разведе, пък и тя май не го е поставяла като условие. Не искаше и други деца – от законната си жена има вече поотраснали момче и момиче, – но после склони. Спор няма. Подсигури и второто си семейство по всички правила и по възможностите си – просторен апартамент в центъра на града, сигурна кола, частна детска градина за детето, помощничка за домакинството. Не осигури обаче достатъчно активно присъствие – ако трябва да сме честни, не го беше и обещавал.
Има липси обаче, които не могат да бъдат компенсирани по никакъв начин и аз си мисля, че в конкретния случай ще стават все по-осезаеми с напредването на възрастта. Детето, умишлено не споменавам име, носеше пълна торба с играчки – всякакви, повечето от децата там със сигурност биха си мечтали да ги имат.
То обаче с тъжен поглед – може би все още не напълно осъзнат като такъв – гледаше традиционното за такива места и доста простичко забавление – баща подава футболна топка към сина си и той му я връща. Споделих го деликатно с приятелката си – всъщност бях сигурна, че не е убягнало от вниманието й, по-скоро исках да поговорим за това. Да, оказа се, че и тя е забелязала зреещия проблем и мисли по въпроса. Така и трябва, защото дефицитите в детството често се превръщат в генерални и объркващи живота ни комплекси по-късно.