Тия дни попаднах на един стар френски филм с любимата ми актриса Катрин Деньов, който беше на тая тема. Въобще проблемите в семейството, в двойката и в частност – изневярата са любими теми на френското кино. Всъщност като се замисля и на американското – разликата е в стилистиката и в изразните средства. Французите някак задълбават повече и по-човешки в тоя проблем, с по-голям драматизъм, което на мен лично ми харесва повече. Та след един такъв филм, няма как човек да не се запита: аз как бих реагирал, ако ми се случи нещо подобно. Първият и най-логичният отговор, който идва на устата на всеки, включително и на моята, е: трябва да се прости, задължително е да го направиш и да продължите напред. Особено ако държиш на партньора си и искаш да съхраниш връзката или брака си. Дали обаче е възможно да простиш напълно нещо такова или още по-важния въпрос: в състояние ли е човек да забрави, да забрани на червейчето на съмнението да го гризе до края на живота му, да следи под лупа всяка крачка и действие на партньора си, да се съмнява във всичко и в най-дребния необичаен знак да вижда сигнал за изневяра.
Трудно е. Да не кажа невъзможно. Иначе вербалният израз на прошката е най-лесният. Да, лесно е да кажеш прощавам, дори не е трудно да си повярваш, че си искрен. Но още при първите съмнение и подозрения виждаш, че всъщност нито си простил, нито си забравил, нито си се отказала при първа възможност да припомняш и да натякваш. И всичко това не е нарочно. Просто е трудно.
Затова, ако наистина държим на партньора си, най-добре е да не го поставяме в ситуация, в която да проверява дали е в състояние да пребори подобна трудност, или трябва да продължи напред. Сам.