Повечето от родителите смятат, че дължат безпрекословна подкрепа във всичко и при всякакви обстоятелства на своите деца и са готови със зъби и нокти да бранят правата им. И е редно да е така. Днес обаче ми се иска да поразсъждавам върху въпроса включва ли тази безпрекословна подкрепа и задължението винаги, даже и когато очевидно са сгрешили, да твърдим, че нашите деца са прави. И няма да разсъждавам върху това дали, подобно родителско поведение е правилно по принцип, а дали е полезно за децата. Дали, преиначавайки очевидната истина, за да ги подкрепим, ние действително им помагаме, или им правим мечешка услуга. Категоричното ми мнение по този въпрос е, че когато децата ни са сгрешили, още повече когато от грешката им е наранен или по някакъв начин е пострадал друг човек, ние сме първите, които трябва да им посочат грешката и да им кажат, че не са прави. Както трябва и да сме първите, които ще застанат зад тях и ще ги защитят от неприятните последици, които логично следват всяка една грешка. Родителско поведение от типа: “Нашето гардже е безгрешно” или “Каквото и да е направило нашето дете, то изначално е право, а ако има пострадали – те са си виновни”, не е продуктивно и даже опасно за децата ни и реализацията им в живота с една по-късна дата. Защото, с наша помощ, те са си създали измамното усещане, че даже и да не са прави, винаги ще има някой, който безрезервно ще замита след тях. А в реалния живот такава безрезервна подкрепа няма.