Много мразя някой да ми се сърди и да нямам ясна представа за какво става въпрос. Имам приятелка от ученическите години още – старо и стойностно приятелство, минало през какви ли не перипетии и изпитания и устояло. Та тая приятелка без видима причина спря да ми вдига телефона. Първо не разпознах в това поведение сръдня, помислих, че е изпаднала в някаква емоционална дупка и има нужда да поостане насаме със себе си. Минаха няколко дни, реших пак да потърся контакт. Пак същото – не просто не вдига телефона, просто отказва разговора. И така няколко пъти. Викам си – има някакъв проблем тук. Вдигнах се една вечер и отидох до тях. Ако има нужда от помощ, да помагам. Отвори тя, обясни ми, че ми е сърдита, но не каза точно за какво, и затова не ми вдигала телефона. Опитите ми да задълбая разговора и да изясня причините удариха на камък. Прибрах се вкъщи, поразмислих се и бога ми, наистина не можах да се сетя за причина, поради която ми се сърди. Спрях и да мисля, защото, каквото и да измисля, то ще е моята версия по случая. А тя не е важна в случая – важна е нейната. Но пък реших да драсна тия няколко реда, първо, защото смятам, че в известен смисъл са поучителни, и второ, защото искам да изразя твърдото си убеждение, че даже и да са сбъркали с нещо приятелите ни, трябва да им дадем шанс поне да разберат какво е то. Иначе изпадаме в ситуацията на сърдито малко дете, което само не знае за какво и на кого точно се сърди. А не сме толкова млади.
