Смисълът на Коледа – семейството!

Струва ми се, че напоследък фокусът на коледните празници се измести. Днес все повече се обръща внимание на това какъв подарък ще купим на близките и какви подаръци ще получим, отколкото на това как всъщност ще прекараме празниците и с кого.

Много ми е тъжно да си го призная, но от години сме попаднали в комерсиалната капиталистическа примка, която е превърнала един наистина красив и светъл семеен празник, в безмилостна касичка, от която печелят дори годишната си печалба, някои от търговците.

Преди време попаднах на статия, в която се казваше, че всъщност цената на диамантите не е толкова висока, колкото се опитват да ни наложат в момента търговците. Точно обратното – диамантът всъщност не е толкова рядко срещан в природата, а днешната му висока цена е плод на маркетингова стратегия на един бижутериен магазин, където се е казвало, че вашата половинка заслужава да отделите две работни заплати, за годежен пръстен.

Та така и Коледа се превърна в търговски празник, където всяко едно дете иска играчка за подарък, а всеки близък човек трябва да бъде зарадван с жест и подарък, колкото и символичен да е той.

И ето, че един наистина красив празник се превърна в абонамент за магазините. Може би няма нищо лошо да направиш подарък на някого за празника, но това да не се случва по задължение – на всяка цена, просто, защото традицията е такава. Подаръците трябва да се случват от сърце и да се искрени. А Коледа трябва да си остане топла, семейна, усмихната, грижовна, цветна, изпълнена с много положителни емоции.

Ако не се уважаваме и обичаме дали подаръците ще ни зарадват? Вие как мислите?

Нашето семейство

Когато чуем думата “семейство” на всички асоциацията ни автоматично е за родителите ни, сестри, братя, мъж, жена, деца. И това, разбира се е естествено, защото думата означава точно това. Но за мен има и други хора, които намирам за свое семейство и това са приятелите ми.

Хора, с които съм израснала, споделила съм едни от най-радостните и едни от най-тъжните си моменти. Тези, които са били до мен в почти всичко. Тези, без които нямам спомен, в който те да не присъстват. Такива, с които съм се карала ожесточено, а само десет минути по-късно отново съм се смяла на глас и през сълзи.

Ето защо приятелите също могат да спаднат към графата семейство. Те са тези, с които прекарваме много време от живота си, които ни познават и които знаят от какво имаме нужда (вино и шоколад, например).

А за тези, които имат наистина стари приятелства, оцелели през всичките години и дистанции, то това вече е повече от ценно.

Новият член на семейството

Той е чакан, бленуван, жадуван… Търпение нямаш да го видиш и прегърнеш. И когато се появи на този свят той става целият ти свят…

Това малко създание, което те гледа с любов – искрена и неповторима, още от първия си поет въздух. Всичко е свързано с него и единствената ти цел в живота е да го опазиш, възпиташ… да му се радваш. Това е твоето дете, твоето най-ценно същество на планетата. Кръв от кръвта ти, плът от плътта ти…

Имаше един филм, който съм гледала сигурно хиляда пъти, в който един безпардонен сваляч и женкар, който получава своето кармично наказание и се връща на земята като жена, за да може да намери поне една представителка на нежния пол, която да го обича истински.

Филмът е комедия и главният герой-героиня, преминава през различни трудности и забавни ситуации, но така и не успява да намери жена, която наистина да го обича. До момента в който по случайност не забременява, след като ражда момиченце, се появява жена, която да го обича истински е искрено.

 

Когато създаваме свое семейство?

Този израз винаги ми е бил особен. И то не защото не разбирам значението му, а защото семейството не би трябвало да се напуска. Да, ти “свиваш гнездо” с някой друг човек, като по този начин ставаш част от неговото семейство и той от твоето. Имате свои правила и отношения, но благодарение на този съюз сте разширили семействата си. Това е особен момент, защото има хора, които никога не се чувстват като част от семейството на своята половинка. Родителите му не ги приемат не ги харесват и никога не приемат другия човек като свой.

И това много зависи от взаимоотношенията в семейството. Ако родителите ви ви възприемат като достатъчно зрели и разсъдливи и се доверяват на вашата преценка за останалите хора, нямат импулса да контролират всяка ваша стъпка, то тогава всичко е наред. Би трябвало да приемат вашия избраник с отворени обятия и да сигурно ще е невъзможно да го възприемат като свое собствено дете, но ще го уважават и обичат, защото той обича тяхното.

Аз поне така ги разбирам нещата. А вие?

Най-висшата ценност – семейството

През годините съм познавала много хора, които трудно виреят в собствените си семейства. Не се чувстват разбрани, не умеят да поддържат правилна комуникация с роднините си и не намират семейството си като най-важните хора, на които да разчитат в трудни ситуации.

Тъжно ми става за тези хора. Тъжно, защото за мен, семейството ми са единствените хора, които ме познават във всичките ми възможни настроения. Търпят ме, успокояват ме, коригират ме. Те са тези, на които звъня първо, когато имам важно решение за взимане. Те са тези, с които споделям всяка своя стъпка и чакам с нетърпение да чуя тяхното мнение по въпроса.

Те са моите съдници, коректив, опора. Както и аз техния. Ето защо изпитвам наистина откровена тъга, когато някой ми сподели, че няма подобен тип отношения. Но… хората са различни, нали така?

Вие какви отношения имате с вашето семейство?

В отпуск по бащинство

Появата на детето е важна част от живота на всеки човек. Настъпват много промени в ежедневието на двойката. Те вече имат нова роля – ролята на родител. Когато детенцето е първо за родителите, в живота им се появяват доста стресови ситуации – хранене, преобуване, преспиване. За да се справят с новата ситуация е необходимо работа „в екип“.

Според Кодекса на труда жените работнички имат право на отпуск по бременност и раждане от 410 дни, като 45 дни от тях трябва да се използват преди раждането. На баща се полагат 15 дни отпуск по бащинство след раждането на детенцето. Това не е лошо законодателно решение, но едва половин календарен месец отпуск на бащата не е достатъчен. Майката има нужда от помощ. Не всяко семейство разполага с баба и дядовци в същия град или да са неработещи. Умората и стресовите ситуации се натрупват в майката и тя има нужда от помощ. Бащата на детето е човекът, който може да застане до половинката си, да й бъде упора в трудните моменти. Само 15 дни не са достатъчни. Няма точно определена формула или количество дни, които да се определят като пределни в отдаването на помощ. Представете си млада майка, първо раждане, без близки и роднини в същия град. Доста стресова ситуация.

Разпределянето на отговорностите и задачите по отглеждането на новият член на семейството значително би облекчило двамата родители. Бащата също има право да се нарадва на рожбата си и му е необходимо още малко време да приеме новата си роля на родител. Според американско проучване първите 12 седмици от живота на бебето са от изключителна важност при изграждане на връзката му с родителите. Все повече американци –бащи излизат в бащинство. Има вече създадени програми за платен родителски отпуск. Те предлагат по четири месеца отпуск за майчинство и бащинство. Това е добра идея. Детето има нужда от двамата си родители, като те един от друг, още повече когато имат нова роля в живота си.

Добрите родители са навсякъде

При двама родители испанци, дете – българче. Това се случва не поради някакво странно преплитане на гени, а само и единствено заради голямото желание на двама души да станат родители. Те осиновяват българче. И стават истинските му родители. Тези родители, които едновременно му предоставят прекрасен живот и не му позволяват да забрави корените си. Въпреки, че испанците отглеждат детенцето в родината си, те редовно го водят в неделно училище, където се изучава български език. Силни думи са – Родината ти не те иска, пък и това не е вярно. Просто стечение на обстоятелствата. Съдбата обаче си знае работата. Детенцето попада при невероятно семейство, което цени значението на корените на всеки човек. Те не могат и да си представят, че един ден, когато дъщеря им ги попита от къде е, няма да могат да й отговарят. Решенията, които вземат са правилни – веднъж да й дадат по-добро бъдеще като я осиновят и втори път – като й разказват за България, за да не забрави коя е родината й.

Решението как детенцето ще се отнася към България – като майка или като мащеха, ще си е лично негово. То не трябва да бъде съдено. Важното е, че родителите му (чужденците) още от малко му дават първите уроци по родолюбие и то към страна, непозната за тях. Те само могат да разказват малките си впечатления от България, но нищо повече. По-важното е обаче, че те не се опитват да изтрият миналото и да си имат испанче. Не! Те са добри и човечни хора, които просто искат да бъдат добри родители. И наистина го постигат.

Малките миски

„Моята малка принцеса“. Този израз доста често се чува от родители, които обожават своите малки наследнички. Те треперят над децата си, внимават да не им се случи нещо, да не се преуморят, да имат безупречен външен вид. Още със самото им прохождане започват планове за бъдещето им. Родителите им купуват рокли на приказни героини, шарени ластички и диадеми.

Няма нищо лошо в това, нали все пак са принцесите на тати и мама. Някои амбициозни родители обаче стигат и по-далеч. Записват децата си в конкурси за красота (което е по-разпространено в Америка). Слагат върху малките им личица грим, за да изглеждат като „каките по телевизията“. И започва надпреварата от ранна детска възраст. Кое дете е най-красиво. Разбира се, доста разпространен е изразът „Моето гардже е най-хубаво.“ Чели сме приказката „Най-хубавото птиче“, от където идва и изразът. В това също няма никакъв проблем. Проблемите идват, когато малките момиченца още от малки трябва да започнат да се съревновават, заради амбициите на родителите си. Те по-трудно приемат загубите. Все пак се стремят да не разочароват мама и тате.

И така растат децата. Превръщат се в млади дами, със самочувствие и цел – мечтаят за световен мир и защита на животните. Разхождат се по подиумите в различни тоалети. Стриктно спазват диети, за да имат перфектни тела. За съжаление обаче в Америка са взели решение да отпадне кръгът по бански костюми. Шокиращото е как в конкурс, който стартира още през 1921 г, през 2018 се променя, защото в днешни дни се набляга повече на интересите на участничките и социалната им отговорност, а не на външния вид. Ноо..това е друга тема.

Един съвет към родителите: Нека оставим децата си поне за малко да бъдат деца. Нека запазят детското в себе си, защото животът на големите така или иначе е борба, конкуренция и поредица от провали и постижения. Уроците и съревнованията няма да избягат. Нека децата просто да си поиграят и да бъдат естествено красиви без чужда намеса.

Малко или голямо семейство?

 

Имате ли братя или сестри? Аз нямам. Често ме питат – Не ти ли липсва брат или сестра? Отговорът ми винаги е един и същ – Не. Не може да ти липсва нещо, което никога не си имал и не знаеш какво е да присъства в живата ти. Ще кажете – има си и плюсове и минуси. Няма вечно ти да хвърляш боклука или да ходиш до магазина. Ще има някой, който да те пази докато растеш или над когото да бдиш, докато родителите ти са на работа. Ще се дразните взаимно, но ще се обичате безкрайно много В процеса на израстване много помага отговорността. За тази цел нашите ми взеха куче. Не е същото, но все пак е нещо, което действително имаше ефект. Много е важно освен родителската среда и приятелското обкръжение.

Питали ли сте се колко деца искате да имате – една, две… Това, че сте единствено дете в семейството не е критерий за отговора на този въпрос. Родителите са двама, взаимно вземат решение. Все пак най-важното е всичко да е наред – децата, независимо от бройката, да са здрави, да има разбирателство в семейството. Големите семейства имат повече причини за тревоги, напрежение и страхове, но и двойна или тройна причина за радост. Всъщност няма значение колко членно е семейството. Важното е да го има. В последно време повечето млади хора предпочитат да живеят на „семейни“ начала, т.е няма официално удостоверение от държавни институции, че са заедно и че трябва да останат да живеят завинаги заедно. След раждането на детето то бива признавано от бащата и придобива фамилията му. Не мога да кажа кой е по-добрият вариант – брак или не, но важното е всеки да живее както намери за добре независимо от пол, етническа принадлежност или възраст. Що се отнася до въпроса – малко или голямо семейство – когато двама души се обичат, бройката на децата не трябва да бъде повод за спорове, а напротив – за сплотяване.

Само ако…

Вие колко често използвате условни изречения? Само ако можех да се върна назад, нямаше да постъпя така…или ако имах много пари, щях да си купя ново жилище и нямаше да работя.

Всеки в ежедневието си използва израза „Само ако“. Хората нямат супер способности. Или имат, но не знаят. Вълшебство е да накараш някого да се усмихне, защото в наше време усмивките са дефицит, за съжаление. Живеем в настоящето. Може да действаме само и единствено сега. Миналото е минало, не може да се промени. Бъдещето все още не е дошло. Живеем в настоящето с „товара“ от миналото и с надежда за бъдещето.

Веднъж се замислих, ако можех да се върна назад, щях ли да действам по друг начин и да бъда друг човек. Първоначално си казах, че да, много ясно. Нямаше да се тревожа прекалено, за неща които не мога да променя, да живея без страхове и притеснения за бъдещи събития, за които само мога да гадая, че ще се случат; нямаше да тъгувам по миналото. Не е толкова лесно. Хората са такива каквито са. Харесвам българската поговорка „Вълкът козината си мени…“. Не, че не давам шанс на хората да осъзнаят грешките си и да се променят, но лично аз не мога да се обърна на 180 градуса.

Дните си минаваха, аз с тъга споменавах израза „Само ако можех да…“. Исках да променя нещо, което осъзнавах, че не мога. Вярвам, че за всяко нещо си има причина. Не можем да променяме миналото, защото така е трябвало да стане. По този начин получаваме уроци. Правим грешки, от които да се учим. Що се отнася до бъдещето…ако знаехме какво ще се случи с нас, не бихме живели в настоящето по същия начин като до сега. Иии.. ще сме в постоянно очакване нещото (предсказано) да се случи. Или по-лошия вариант – ще си казваме – Аз защо ли да правя каквото и да е, като ще стане…..Бъдещето е неизвестно, точно за да работим усилено през настоящето и да се стремим към нещо по-добро.

И накрая бих завършила така…Само ако можех да накарам поне един човек да се усмихне заради статията ми, щях да се чувствам доволна, че поне за малко съм му показала колко е смешно да иска да промени нещо, което не може.