Наскоро попаднах на една статия в New Yorker, след която остана стомаха ми се сви на топка. Темата: защо все повече хора късат окончателно с родителите си. Не защото са „лоши деца“, не защото нещо конкретно се е случило. А защото просто не могат повече.
Признавам си – винаги съм приемала, че семейството е непоклатима единица. Но текстът ме накара да се замисля. Описани бяха реални истории на хора, които са живели с години в постоянна критика, обвинения, контрол, подценяване. Не винаги е имало насилие, не винаги е имало скандали. Но е имало натрупване. И това натрупване – на болка, на обида, на неизказан гняв – в един момент става непоносимо. Тялото го усеща, нервната система го знае. И понякога просто трябва да дръпнеш шалтера.
В статията пише, че подобно прекъсване на контакт – т.нар. „no contact“ – вече не е табу. Хората започват да говорят за това публично. Да го назовават. Да го защитават. Не като отмъщение, а като форма на самосъхранение. Някои дори разказват, че едва след като са спрели да общуват с родителите си, са започнали да спят спокойно. За някои решението да прекъснат контакт било като сваляне на товар. Все едно натискаш пауза на касетата, която слушаш цял живот. Спираш всичко това. И просто започваш да разбираш кой си.
През последните години застъпници на отчуждените започнаха целенасочена кампания за нормализиране на това явление. Те твърдят, че премахването на стигмата ще позволи на повече хора да излизат от нездравословни семейни отношения без срам. Има относително малко данни по темата, но някои психолози посочват доказателства, че все повече млади хора прекъсват връзка с родителите си. Други смятат, че просто ставаме по-открити за това. Бека Бланд, която основава нестопанската организация Stand Alone, заявява, че обществото обикновено внушава посланието, че „на всяка цена е добре човек да има семейство“, когато всъщност „може да е много по-здравословно човек да изгради живот отвъд семейните си отношения и да намери ново усещане за семейство сред приятели или общности от връстници“.
Социалните мрежи и форуми като Reddit и TikTok дават пространство на хиляди млади хора да споделят преживяванията си, свързани с болезнени семейни връзки. Те говорят открито за психологическо насилие, емоционална незрялост на родителите, или неразбиране, което ги е довело до решението да прекъснат контакт. За някои това е освобождение, за други – болезнена необходимост. Но става ясно, че хората там не са обективни. Някои строго забраняват достъпа на родители във форумите и понякога проповядват краен подход към сложните взаимоотношения: „отрежи и изгорѝ пътя назад.
Психотерапевтите като Джошуа Колман виждат отчуждението като „емоционален затвор“ и същевременно – шанс за граници и изцеление. Колман помага на родители да напишат писма с извинения, които започват с признание: „Знам, че не би прекъснал/а контакт с мен, ако това не беше най-здравословното решение за теб.“
Разбира се, родителите не го приемат лесно. Често дори не разбират защо. Те живеят с убеждението, че „правили всичко за децата си“, което може и да е така – но това не означава, че не са нанесли щети. Разговорите с отчуждени родители разкриват също толкова сурова болка – чувство за провал, объркване, липса на възможност дори да скърбят открито. Една майка казва, че би приела всяка форма на връзка с дъщеря си – дори и напрегната.
