Колкото и да се опитват рекламите да ни убедят, че за да отгледаш щастливо дете ти трябва армия от светещи и писукащи пластмасови роботи, истината е малко по-различна. Миналия месец реших да разчистя детския кът и на мястото на един „умен“ робот, който трябваше да учи сина ми на логика, се озовах с купчина изхвърлени батерии и един неизползван куфар за прибиране на нелепи джаджи.
Забравих колко пари източи това нещо – не само цената му, а и допълнителните приложения, които уж бяха „задължителни“, и безкрайните смени на батерии. Като сметнах всичко, се оказа, че за един месец съм похарчила около 40 евро за удоволствието да слушам как синът ми се кара на една играчка, която не му върши работа.
Когато видях тази цифра в банковото приложение, нещо щракна. Тези 40 евро можеха да купят истински неща – хубаво сирене, прясно месо, зеленчуци, плодове. А вместо това ги бях прахосала за нещо, което в крайна сметка само събираше прах и изтощаваше нервите ми.
Премахнах ги всичките – и робота, и писукащите фигурки, и „интерактивните“ книжки. Първоначално синът ми беше объркан, но бързо се върна към старите си любими занимания – дървени кубчета, конструктори, рисуване. Оказа се, че му е било нужно не да бъде засипван с електроника, а просто малко пространство за игра и въображение.
Сега в стаята му е тихо. Няма светещи екрани, няма пискливи гласове, няма изкуствени стимули. Има дървена кула, която той сам построи, има книжки с картинки, които разглеждаме заедно. И има спокойствие – в къщата, в семейния бюджет и в главата ми.“