Мярна ми се пред очите наскоро анонс към статия или възлово изречение от изказване на популярната психоложка Мадлен Алгафари. Откъсът беше нещо от типа: попитайте вашите родители дали искат да отидат в старчески дом. Не погледнах даже статията, щото от анонса ми стана ясно за какво става въпрос, пък и да ви кажа честно много мразя психолози да ме учат как да живея. Как се пита български родител дали иска да изкара старините си в дом за възрастни хора. У нас това се счита за чиста проба предателство към хората, които са те родили, отгледали, а често, когато те самите са в пенсионна възраст, продължават все още да те отглеждат. Тук, в България, не е господстваща онова западно виждане, че от момента, в който младият човек стане относително самостоятелен, започва да се грижи сам за себе си – излиза от семейното жилище, наема си квартира и поема изцяло издръжката си. При такива семейни отношения сигурно е нормален и един такъв въпрос. Но българският родител дава мило и драго за децата си, обрича им живота си до дълбоки старини и в края на дните си, съвсем естествено, очаква подобно всеотдайно отношение. Та затова не им вярвам много на психолозите, когато ме учат как да живея – учили са от чужди учебници, много често неща, непригодни за нашите условия. А иначе смятам, че като общество трябва да постигнем по-голяма автономност в отношенията родители-деца, защото тая тясна зависимост по български не е полезна за нито една от двете страни.