Няма родител, който поне веднъж, а понякога и постоянно да не изпитвал вина за това, че не отделя достатъчно внимание и време на детето си. Все по-напрегнат стана животът, за да живеем нормално, за да осигурим необходимото на децата си, ни се налага да работим на една, две, понякога и на повече работи. И често в тоя забързан ритъм, не само не намираме време, често не намираме и нерви и желание да отговаряме на въпросите им, да забелязваме вълненията им или просто да поспрем да си поговорим. Оправдаваме се с умора, оправдаваме се с това, че им осигуряваме бъдеще, че им осигуряваме материална обезпеченост на ежедневието. Но дали е достатъчно. И могат ли днешните разговори да бъдат проведени утре или пък отговорите на въпросите, зададени днес, да бъдат дадени утре. Не. Човек задава въпросите си, когато ги има и провежда разговорите, когато има нужда от тях. И с децата е така, даже в по-голяма степен. Което значи, че разговорите ще бъдат проведени и отговорите ще бъдат дадени. Въпросът е от кого, ако не от нас. Най-вероятно от страничен човек, най-вероятно от някого на улицата, най-вероятно от някой, който не е добронамерен. Още ли мислите, че финансовото и битово оцеляване е най-важното. Трябва да обръщаме внимание на децата си днес, да разговаряме с тях днес. Утре те няма да имат нужда. Ще забравят играчките или дрехите, които са искали, но не сте могли да им купите. Но никога няма да забравят непроведените разговори и увисналите въпроси.