Ако страдате от безсъние в последните дни, даже повече от седмица вече, да знаете, че е пълнолуние. По тая причина и аз имам проблеми със заспиването и съм редовен абонат на нощните програми на телевизиите. Така миналата нощ попаднах на едно от предаванията на Гала “Имаш поща” – даже не бях чула, че са започнали отново да го излъчват. Историята беше за една жена, която сама отглежда дъщеря си и малката си племенничка и търсеше по-големият брат на малкото момиченце, оставен от майка си в някой от българските домове за деца, лишени от родителска грижа. С една-единствена цел – да събере племенницата и племенника си, защото за нея е изключително важно те да се познават и да растат заедно. Развръзката беше щастлива – намериха момчето и брат и сестра се събраха. Това ме накара обаче да се замисля в среднощните часове за широко разпространената в България практика при развод по взаимно съгласие децата в семейството да се разделят. Обикновено, ако са момче и момиче, братчето отива при бащата, а сестричката – при майката. И в най-добрия случай се виждат веднъж седмично или два-три пъти месечно. Което няма как да не прекъсне връзката между тях, особено в случаите, когато родителите живеят в различни градове. Мисля си, че тази практика е абсолютно погрешна и че единият от двамата трябва да направи компромис в името на това децата да не прекъсват дълбоката изначална връзка, която имат между себе си. И се сещам за оная притча Соломонова и начинът, по който мъдрият владетел разбрал коя от две майки, спорещи за едно и също дете, е истинската. Защо това да не е тест и за бащите. Да, компромисът е много голям. Даже жертва е много по-точната дума. Но със сигурност си струва. Въпросът е дали сме дорасли да я направим – в името на децата си.