През събота и неделя с мъжа ми станахме детегледачки. Наши приятели ни помолиха да се грижим за едногодишната им дъщеричка, защото спешно им се наложи да пътуват, а нямало на кой друг да я оставят. Разбира се ние не можахме да откажем, искахме да им помогнем. В събота сутринта доведоха вкъщи малката Вики. На един лист ни бяха написали някои напътствия, в колко часа трябва да я нахраним, кога трябва да я приспим и всякакви такива подобни. Първоначално не се знаеше дали ще успеят да се приберат същия ден. Малката Вики е едно истинско съкровище, което обаче се оказа много палаво и пълно с енергия. Очаквахме, че когато я оставят и те тръгнат ще се разплаче, но тя беше толкова запленена от факта, че е в къща където никога не е била, че не има обърна никакво внимание. В момента е във възрастта в която току що е проходила и иска да отиде навсякъде и да пипне всичко. Нямахме никакви проблеми с храненето и приспиването, но това непрестанно обикаляне да я следим къде ходи и с какво иска да си играе е много изморително. С мъжа ми се редувахме кой да я гледа и наблюдава, но въпреки това не знам как сами жените се справят с цялото това преследване. След обяд дори я изведохме на разходка с количката и така ни гледаха хората по улицата все едно е наше дете, беше много забавно. Техните успяха да се приберат доста късно вечерта, за това я взеха на другия ден в неделя. Въпреки, че се поуморихме ни беше много приятно да я гледаме.
