При двама родители испанци, дете – българче. Това се случва не поради някакво странно преплитане на гени, а само и единствено заради голямото желание на двама души да станат родители. Те осиновяват българче. И стават истинските му родители. Тези родители, които едновременно му предоставят прекрасен живот и не му позволяват да забрави корените си. Въпреки, че испанците отглеждат детенцето в родината си, те редовно го водят в неделно училище, където се изучава български език. Силни думи са – Родината ти не те иска, пък и това не е вярно. Просто стечение на обстоятелствата. Съдбата обаче си знае работата. Детенцето попада при невероятно семейство, което цени значението на корените на всеки човек. Те не могат и да си представят, че един ден, когато дъщеря им ги попита от къде е, няма да могат да й отговарят. Решенията, които вземат са правилни – веднъж да й дадат по-добро бъдеще като я осиновят и втори път – като й разказват за България, за да не забрави коя е родината й.
Решението как детенцето ще се отнася към България – като майка или като мащеха, ще си е лично негово. То не трябва да бъде съдено. Важното е, че родителите му (чужденците) още от малко му дават първите уроци по родолюбие и то към страна, непозната за тях. Те само могат да разказват малките си впечатления от България, но нищо повече. По-важното е обаче, че те не се опитват да изтрият миналото и да си имат испанче. Не! Те са добри и човечни хора, които просто искат да бъдат добри родители. И наистина го постигат.