Имам една съседка в блока, Милена се казва, малко над 60. Допреди десетина години живееха в друг апартамент и в друг квартал, а в този, който й е наследствен от майка й, живееше синът й. Завърши той музикалното училище, после учи малко в Консерваторията и реши, че ще продължи да учи в Австрия, пак музика. Явно още тогава му е било ясно, че с професия в сферата на културата в България не се оцелява. Продадоха Милена и мъжът й другото жилище, за да финансират образованието на Ваньо, така се казва синът й, в Австрия, а те се прибраха тук, в апартамента в нашия блок. Завърши образованието си Ваньо, явно му тръгнаха добре нещата, намери си работа в тамошен оркестър, ожени се за едно момиче от Велико Търново, родиха им се две дечица. И така станаха австрийци. Защо ви разказвам всичко това. Гледам преди няколко дни Милена води двете дечица, изключително красиви и слънчеви деца, и свети от щастие, разведе ги из махалата, показа ги на всички. След два дни ги изпраща, сълзите й напират в очите. Толкова могат да останат – трябва да посетят и другите баба и дядо във Велико Търново, да отскочат за няколко дни до морето, и тя отпуската свършила, дошло време да се прибират в Австрия. И се питам как стана така, че съдбата на българската майка и баба е да вижда децата и внучетата си за два дни в годината и как стана така, че голяма част от красивите български деца не са тук, където им е мястото, а красят други страни и други народи.