Семейната страница на Иванови Семейно Когато „доброто родителство“ създава безпомощни деца

Когато „доброто родителство“ създава безпомощни деца



От известно време наблюдавам един парадокс в съвременното родителство. Случайно, ей така, като родител, който води децата си по площадките. Парадокс, който става все по-видим, стига да имаш очи да го видиш.

Тишината на пълната площадка
Първото, което ме спира, е тишината. Не защото няма деца – напротив, площадките са пълни. И все пак са тихи. Притеснително тихи. Изключим ли някое 2-3-годишно мъниче, което може да заплаче за играчка или от падане, останалите се държат сякаш са на гости при леля си с новия бял килим. Погледи в земята, мързеливи движения, липса на инициатива и почти никаква спонтанност.

Площадката – територия на родителя
Все по-често виждам повече възрастни, отколкото деца. Родители и баби, насядали по пързалките, заемат люлките, носят тротинетки и колелета, които никой не кара. Следват децата си по петите, подават им инструкции, подкрепят ги излишно. И говорим за деца на по 4, 5, 6 години – възраст, в която трябва да експериментират, да се катерят, да падат, да изследват. Вместо това чакат сигнал от мама: „Хайде, Гоше, пусни се сега.“ И Гошко се пуска. Защото мама така казва.

Сигурни в опасното, безотговорни в обществото
Има и втора сцена от този спектакъл. Същият родител, който на площадката бди над всяка крачка, в градския транспорт или на обществено място е напълно отсъстващ. Детето крещи, тича между седалките, рита, хвърля боклуци, качва се с обувки върху пейките. Никой не му казва, че така не се прави. Никой не поставя граница. Всичко е „няма проблем“, „то е дете“, „важното е да не го травмираме“.

Обърканото родителство
Този раздвоен модел – свръхконтрол в безопасната среда и пълна липса на възпитание в обществената – е симптом. Не на модерното родителство, а на обърканото родителство. На тревожност, маскирана като грижа.

Когато детето липсва от разказа
В работата си виждам същите модели. Родители, които могат да опишат детето си с невероятна прецизност – какво яде, кога заспива, колко се е смяло в сряда преди обед – но в разказа липсва едно: самото дете. Несъвършеното, инатливото, разпиляното, живото дете. Детето, което не отговаря на изградената стратегия, не следва схемата.

Въпросите, които винаги се повтарят
„Защо е тревожно?“, „Защо е безволево?“, „Защо няма мотивация?“, „Защо агресира?“ Отговорът не е в детето. Отговорът е в динамиката, в прекалената тревожност, която се предава като вирус. В това, че детето няма шанс да развие самостоятелност, защото не му е позволено.

Когато „грижата“ става пречка
Така се възпитават деца без базови умения, без социално поведение, без увереност да решават проблеми. Създават се родители в роля на жертва – обременени от вина, свръхинформирани и обезсилени. Да, има травми. Да, има трудности. Но отказът от зрялост не е решение. Прехвърлянето на отговорност върху децата – също.
Пътят обратно към осъзнатото родителство
Ако се чувстваш безпомощен, работата е с вътрешните ти роли, не с детето. Ако се страхуваш да сбъркаш, огледай личния си център. Ако не можеш да оставиш детето на повече от две крачки, проблемът е твоята тревожност, не опасностите. Ако си потънал в информация, спри да трупаш още – влез в опита.

Да бъдеш добър родител
Да си добър родител не значи да си перфектен. Значи да си ангажиран, осъзнат и готов да се променяш. Да поемеш отговорност – не за всичко, а за себе си.

author avatar
Nevi-Ivan

Leave a Reply