Докато водим спорове как и на колко години да започват училище децата ни, животът ни поставя един, оказва се, много по-важен въпрос. Как и като какви го завършват. Предполагам, и вас не са ви подминали в публичното пространство ония срамни сцени от абитуриентската вечер на елитна столична гимназия в ресторант в центъра на София, когато едни младежи влязоха в ожесточена ръкопашна схватка помежду си.
Веднага след случката се появи директорката на учебното заведение и обясни, че инициаторите и провокаторите на “събитието” не били ученици от банковата гимназия, а приятели на един-двама от нейните възпитаници, минали незнайно как през ситото на охраната. Факт е обаче, че така или иначе, “деца” от училището участваха в срамния няколкоминутен батален етюд, който ще бележи края на 12-годишния им цикъл на обучение и възпитание – дали като бойци, дали като индиферентни наблюдатели на случващото си, или още по-лошо като сеирджии, които дюдюкат. Но участваха. И почти никой не се опита да се намеси по-активно и да предотврати срамната схватка.
И няма как да не се попитаме като родители – какво точно се случва с нашите деца. И наистина ли са деца едни момчета и момичета на по 18 години, от които се очаква да хванат не само своя живот в ръце, а защо не и живота на държавата след време? И какво се случва в така наречените неелитни учебни заведения, ако в квалитетните ставаме свидетели на подобни отвратителни моменти. Откъде идва тази агресия или пълният непукизъм!? Ами отговорът е прост – от нас, възрастните, от начина, по който живеем, от модела, който сме им показали. Те не познават друг и няма къде да го видят. И няма как с тях да се случи нещо по-различно от това, което става с нас всеки ден – вкъщи, на улицата, в трамвая, на работа. Тъжно, но факт.