Наскоро моя приятелка съвсем изненадващо, доста млада, стана баба. Тя самата се омъжи веднага след като завършихме гимназията и голямата й дъщеря последва примера й. Няма лошо – демографската криза е страшна и трябва да се борим по всякакви начини с нея. 🙂 И макар да поизбърза със задомяването и наследниците, дъщеря й иначе е ученолюбива – учи “Право” в Софийския университет, което хич не е лека работа, и е отлична студентка. Само че това без помощта на бабите, макар и млади, не става, затова доста често напоследък срещите ни с приятелката ми се свеждат до това да бутаме количката в градския парк и когато младежът се поизмори и заспи, заслужено да седнем на някое капанче за кафе и да си кажем това-онова, докато не се е събудил и не е заявил нови претенции. Малчуганът е на годинка и е голям сладур, което често предизвиква у хората, непознатите имам предвид, желание да го поощипят по бузката, да го погалят по главичката, да го поопипат по гривничките на краката, а нерядко да му бутат в ръцете различни неща за ядене – като бонбони, солети, снаксове, чипсове и други подобни. Е, дойдох си на думата – за личното пространство. Повечето хора май са се понаучили вече, че навлизането в територията на голям човек не е безопасна работа – нито в емоционално, нито в чисто физическо отношение. Все още обаче си мислят, че когато човекът е малък, може да го подложиш на всякакви според теб приятни интервенции с презумцията, че детето примира от удоволствие да бъде щипано, пипано и снабдявано с всякакви хранителни боклуци. Ами не е така. И малкият човек има нужда от защитено местенце, до което никой няма право да припарва без позволение. И ако за големите личното пространство се определя на ръка разстояние около човека, то за малкия дистанцията е поне две ръце. Ако той поиска, сам ще я скъси.