Няма как да не сте гледали поне един сълзлив американски филм и обичайните за този жанр финални сватбени сцени, когато водещият церемонията казва на младоженците, че оттук нататък трябва да са един до друг и в радост, и в мъка, и в здраве, и в болест. И така нататък по реда си. Жените сигурно са поизбърсвали и по някоя потекла по бузата сълза. Романтично, та чак прекалено, но всички тръгват по тоя път точно с тези надежда и очаквания. Защо се присетих за тия реплики.
На кафе с приятелка захванахме дежурната тема за кризата на средната възраст при мъжете, за това, как малко след 40 решават, че трябва да зарежат малко поостарелите си и понатежали повече половинки и да приберат някое двайсетгодишно момиче. Няма какво да се лъжем – често срещана практика напоследък. Та по тоя повод тя сподели за случка в тяхно приятелско семейство. Карали я щастливо и безоблачно повече от двадесет години, нищо тревожно и притеснително. Да, обаче бащата на жената се разболял от Паркинсон, влязъл в тежката фаза на болестта и съвсем логично дъщерята решила да го приберат при тях, тъй като никак не можел да се обслужва сам.
Е, така си е редно и човешко. Но – само след няколко седмици съпругът си стегнал багажа и отпътувал. От години имал паралелна връзка и повишените отговорности в семейното гнездо му дошли идеален повод да се спаси.
Иска ми се да коментирам. Ама не знам как. Толкова е грозна тази история. Много по-грозна и обидна от това, някой да си тръгне просто защото е хлътнал по някоя Лолитка. Единственото, което ми идва на ум е паралелът с една народна приказка, в която синът натири баща си в свинарника, а неговият пък син взе да дялка копанка – за да има в какво да се храни баща си, когато остарее. Без коментар.