Детето ми държи лъскава пластмаса. Опаковката обещаваше развитие, логика, бъдеще. На екрана светят лампички, отвътре пищи натрапчива мелодия. Само че след три минути играчката е захвърлена. Кутията обаче – тя е за хартиени самолети. Истината е, че плащаме за илюзията „качествено време“, докато всъщност се опитваме да се отървем от собствената си умора.
Като родител често се чувствам в капан. Купуваме тези джаджи, защото ни е лесно. Те ни дават фалшиво чувство, че правим нещо „правилно“. Но колкото повече ги трупаме, толкова по-бедно става истинското учене. Защото то не идва от светещи бутони, които ти казват какво да мислиш. То идва от провал, от грешки, от мократа купчина лепкава маса, която остава след „умния“ комплект за експерименти.
Спомням си как веднъж дадохме цяла седмична сметка за такъв комплект. Очаквахме научни изследвания. Получихме разтворени таблетки и купчина кал. А детето? То намери стара сламка, малко сода и започна да прави мехурчета. Там нямаше инструкции, батерии, светлини. Имаше само любопитство. Истинско, чисто, неструктурирано любопитство.
Затова реших да спрем с „умните“ играчки. И да търсим „умни“ ситуации. Не ни трябва лаборатория. Нужно е просто да не премахваме пречките пред естественото желание да се опознава светът. Защото когато премахваме възможността за грешка и скука, премахваме и самата възможност за учене. А магазините за играчки ще продължат да продават нашите страхове – и ние ще продължим да ги купуваме.
Още като малки моите деца имаха една цяла купчина „умни“ играчки, които им подаряваха роднините. Повечето стояха неизползвани и прашни, а те си играеха най-много с капачки и кутии. Истината е, че аз тогава се чувствах виновна, че не им осигурявам достатъчно „качествено време“, затова купувах все нови и нови джаджи. Сега вече знам, че времето, в което просто седях с тях на пода и лепихме неща от хартия или строяхме с клечки, беше много по-ценно.
Истината е, че и при нас е същото – купихме „интерактивна“ книжка, която уж развивала речта на детето. Тя натискаше копчетата веднъж, втори път, на третия вече й беше скучно и я захвърли. По-късно я намерих да си играе с опаковката – режеше и лепеше, правеше си „замък“. Накрая се усетихме, че най-хубавите игри изобщо не изискват батерии и светлинки.