Едно от нещата, за които родителите най-много спорят, когато трябва да избистрят концепция за възпитанието на децата си, е дали винаги да имат единно мнение и позиция, дали единият може да определи дадено действие като правилно и да го критикува, а другият – да го прецени по точно обратния начин и да го поощри. Противно на общоприетото виждане и практика, че винаги е по-добре, когато и двамата настойници са на едно мнение, психолозите отдавна са стигнали до заключението, че това не е най-правилният начин за реакция.
Защо? Ами светът навън не е едноцветен и еднополюсен. Всичко е въпрос на гледна точка, а възможните гледни точки са точно толкова много, колкото са и хората. И най-добрата подготовка за живот в него е именно като покажем на детето си, че нещата не само може, но и често се тълкуват от околните нееднозначно. Така то няма да остане неприятно изненадано, когато другите интерпретират нещата по различен, че дори и противоположен на неговия начин. Защото вече ще знае, че обясненията, а и оценки на едно и също нещо са поне две. Такъв подход със сигурност създава един по-широко скроен човек, неправолинеен и креативен.
Разбира се, тази разнопосочност не може и не бива да се пренася към нещата, които спадат към така наречения базисен морал, към всичко онова, което ни учи да слагаме ясна граница между добро и зло, допустимо и недопустимо. Там посланията и от двамата родители трябва да следват една посока – правилната, според нормите, които е приело всяко едно общество.