Мислех да кръстя тоя материал Личното пространство – 3, щото, откъдето и да погледнете, пак ще говорим за лично пространство, но вече не като жилищна площ, а като възможност, която даваме на партньора си в семейството да диша и да бъде относително свободен, в здравословни рамки, разбира се – да има лични срещи, лични събития, въобще личен живот. Повод за днешните ми размисли ми даде един скорошен разговор с приятелка, която е семейна от около десет години. Предстояла й след около месец среща на випуска от университета – тя завърши в друг град. Която среща, оказа се, досега мъжът й редовно посещавал. И тя се чудеше как да му каже, че й се иска този път да отиде сама – без да го обиди. Защото той не е от най-комуникативните хора и на нея й се налага през цялото време да му прави компания, за да не се чувства изолиран – а не да прави това, за което е отишла на срещата, да се види и да сподели някакви неща с колегите си от университета, с които са прекарали пет от най-хубавите си години. То няма деликатен начин да кажеш на някого, че не искаш да дойде някъде, но пък на мен тая история ми даде повод да се замисля, редно ли е на такива срещи на випуск от училище, университет или пък купон с колеги да водим половинките си. Ами не мисля. Ей това също смятам, че си е част от личното пространство на човек. И не би следвало да се налага ти да молиш партньора си да не иска да идва на подобни събирания, той сам трябва да знае, че не е добра идея.