В светлината на проблеми, които засегнах в някои от последните си материали, е и днешният ми. Имах чувството, че вече съм казала всичко по въпроса за ранното тръгване на децата на училище и за това, как образованието прекършва полета на свободната мисъл, вместо да й дава криле. До момента, в който не прочетох статия на А. А. Гил, препечатана от “Венити файър”, която ме убеди в това, че не само аз съм на това мнение, както и че много още има какво да се каже по въпроса. В статията авторът, баща на четири деца – две, вече изхвърчали от семейното гнездо и поели по широкия свят, и още две, на които съвсем скоро предстои среща с образователната система, споделя мнение за вредите, които често нанася образованието. Старите хора казват: не питай старило, а питай патило. Та там от личния си опит и целенасочени наблюдения върху негативните често последици от строгите рамки, в които образованието се опитва и често успява да вкара децата ни, за да влязат в категорията на успешните, авторът обяснява, че често образованието краде петнайсет от най-хубавите години на децата ни, като ги тъпче със стрес и страх от провал. Страх, който не ги напуска през целия им живот. Обяснява, че образоването създава усещането, че успешни са само тези, които стоят в строгите рамки, които то е очертало, а другите – различните, интересните, цветните, бунтарите – обикновено определя като ненадеждни. Вероятно казаното от автора ще ви се стори много крайно, вероятно е така, но не е зле да помислим – дали и ние не помагаме опитите на образователната система да подреже свободния полет на мисълта на децата ни, като ги поощряваме да следват сляпо наложените норми, само и само да са в категорията на успешните. Иначе въпросът е не дали да го има, а какво да бъде образованието. Струва си да му отговорим.