Като малки всички ние приемаме дори и деликатно изказаното мнение на родителите си по отношение на децата, с които другаруваме, като груба намеса в личните ни работи. И аз съм реагирала така, предполагам, правили са го и повечето от вас. Слава богу, моите родители са ми давали веднъж, най-много два пъти съвет в тази посока, при това доста внимателен. Но е не мога да отрека, че имах голям житейски шанс да попадна на читави приятели – и в квартала, и през ученическите си години, и през студентските, – с които и до ден днешен поддържам чудесни отношения, макар да са разпръснати буквално из цял свят. Сигурно се питате защо тогава ме вълнува този проблем. Не, нямам проблеми в това отношение и в семейството си. Но се замислих, след като гледах един материал при Люба Кулезич миналата събота, в който участваше майка на зверски убито заради десет грама злато момиче, забележете – от приятелката си. Репортер отиде при майката на “приятелката” – eдна жена с очевидно много тежки проблеми с алкохола, изключително ниско интелигентна, нечленоразделна и още много други съвсем заслужени квалификации в този ред. Без да пресилвам, бях потресена от това как симпатичната, интелигентна и светла жена от студиото е позволила дъщеря й да дружи с момичето, което няма как да развие изключителни ценности в подобна среда. Та на въпроса. Да, вече от позицията и отговорността на родител мога да кажа – не само трябва да знаем с кого дружат децата ни, не само трябва да си даваме обективното мнение и да напътстваме, бих казала, че когато е нужно, дори трябва да се налагаме. За да не носим цял живот усещането за непоправима вина.