Наскоро се замислих за това колко по-различно гледаме децата си, отколкото нашите родители са ни гледали някога.
Не говоря за различните родителски стилове, които се практикуват в днешните семейства – те са много и твърде разнообразни, че да мога да обсъдя всички тях в една публикация, а и не смятам, че съм достатъчно веща, че да мога да оценявам родителските умения на останалите.
Говоря за този почти сакрален ритуал, който все повече и повече се губи в днешното забързано ежедневие – събирането на цялото семейство около домашната трапеза. Преди време засегнах тази тема, но тогавашните ми разсъждения бяха по-скоро теоретични. Този път искам да споделя личния си опит.
В моето семейство – а и в много други – имаме възможност да направим това единствено за вечеря. Всеки е навън през деня, кой на училище, кой на работа. Но напоследък се вгледах в начина, по който вечеряме заедно и тези вечери не ми се струват много семейни. Телевизора работи, всеки е с телефон в ръка – не е ли целта да прекарваме поне това време заедно, щом не успяваме друг път? Наложи се да наложим забрана над мобилните телефони и телевизията по време на хранене, за всеобщ ужас и гръмогласен ропот на децата ми.
Беше ми малко трудно да им обясня защо това беше толкова важно за мен – те очевидно не разбираха. Не ставаше дума за това аз как съм израснала, а за притеснението, че в общуването ни започва да се образува една пропаст. Започнаха все по-рядко да искат да прекарват време с родителите си – предпочитат да се занимават с нещо на избраното им за момента устройство. Не смятам, че са достатъчно големи, нито достатъчно зрели, да се отглеждат сами без намеса от наша страна, а само с финансова подкрепа. Семейните вечери са най-естественият начин да си споделяме за това какво се случва с живота ни, да си разменяме идеи и съвети – както и един от малкото начини, по които родителите могат да участват в ежедневието на децата си, докато те са на училище или с приятели.
Но децата на тази възраст предпочитат да се забавляват – постоянно – и в крайна сметка не успях да ги убедя, че семейните вечери са особено важни за отношенията ни. Наложи се да ги информирам, че мобилните телефони са по-мръсни от тоалетната чиния (вярно е, проверете). Не бяха съгласни, но поне им прозвуча по-малко абстрактно от „Започна да ми става трудно да следя кой е Георги, с който играеш футбол през междучасията и кой е другият Георги, който седи до теб в час по математика.“