Срещнах оня ден на касата в кварталния супермаркет мъжката половинка от наше приятелско семейство. Преди излизахме доста често с тях, но в последните година-две не сме се виждали – и те се поизгубиха от хоризонта, пък и с тая криза животът определено стана по-затворен и събиранията с приятели – по-редки. Пошегувах се аз, че очевидно ние отговаряме за продоволствията в семействата си, и предадох поздрави на съпругата му. Той ме изчака да мина и аз през касата и ме попита: ти не знаеш ли, или се шегуваш? Били се разделили с Ваня, така се казва съпругата му, преди малко повече от година. Не обичам много да любопитствам в такива случаи, но усетих, че му се говори и иска да сподели с някого, и го попитах: какво стана, трети човек ли се намеси, някой залитна настрани ли. Не се сетих за друга възможна причина, защото изглеждаха съвсем спокойно и пълноценно семейство. Той казва: не сме се карали, няма намесени други хора, и аз съм сам в момента, и Ваня е сама. Просто в един момент комуникацията между нас спря, във всяка една посока. Живеехме като отделни хора, напълно автономни, и решихме, че няма смисъл да продължаваме да играем щастлив и пълноценен семеен живот. С какво ме впечатли тази история, та ви я разказвам? Ами тя потвърждава една теза за семейните отношения, която аз поддържам доста отдавна. Щастливо семейство е не семейството, в което е тихо и няма скандали, а онова, в което понякога може да става прекалено шумно и да се повишава тон, но тече разговор.