Звъни ми преди три дни по обяд една приятелка – не я бях чувала от месеци. Отказах й разговора, понеже в момента бях в работна среща. Има-няма две минути-получавам съобщение: обади ми се, спешно е. След още няколко минути – още едно съобщение: обезателно трябва де се видим. Звъннах й, когато приключи срещата – имала някакъв проблем, не сподели по телефона, разбрахме се да се видим вечерта. Имала съмнения от месеци, че мъжът й й изневерява със своя колежка – така като ми обясни, не съвсем неоснователни. Когато ми е звъняла през деня обаче й се сторило, че вижда неговата кола в града по време, в което той е трябвало да бъде на извънградска командировка, и тя подпалила. После се оказало, че не била неговата кола и да не изпадам в по-големи подробности. Разказа подробно за съмненията си, разказа и за разговорите, които са водили в тази връзка – той така и не е признал. Пита ме какво да прави. Казвам й: трябва да направиш това, което се прави при вземането и на най-дребните и на най-важните решения в живота. Приемаме, че е изневерил. Слагаш на едната везна двайсет години щастлив семеен живот, две отгледани деца и едно добро отношение от негова страна даже и в момента, в който го подозираш, че кръшка. На втората везна слагаш някаква, вероятно мимолетна и недоказана забежка по колежка, при това явно направена с нужното уважение към партньора, щом нямаме безспорни свидетелства за това. Попитах я кое натежава. Е, няма да ви казвам отговора. А историята ви я разказах, защото е поучителна. Поуката – всеки да си я извади сам, защото на всеки везните теглят с различни мерки.