Покрай Свети Валентин да подхвана и аз темата за любовта и обичта, но в едно малко по-друго измерение. Макар че моето лично мнение по въпроса е, че любовта няма различни измерения или проявления – човек просто е способен на нея и я излъчва във всички посоки, или просто не е.
Но понеже блогът ми е семейно ориентиран, ми се иска да поразсъждавам за любовта, която децата получават или не получават в семейството и за това, как получената и неполучена любов си личи до края на живота им.
Причината за всеки един психологически, емоционален или комуникационен проблем на хората в по-зряла възраст обикновено психолози и психиатри търсят в детските години. И обикновено я намират точно там – в семейната среда, в атмосферата и отношенията, които са били установени. В способността на родителите да дават усещане и увереност на децата си, че обичта не се заслужава с определени техни постъпки или действия, с високи оценки и примерно поведение в училище, с пълно преклонение пред родителския авторитет и мнение, че не трябва да се борят за нея ежедневно, като им се харесат, а че тя просто е изначална даденост, заслужена по рождение.
Не съм специалист в областта, затова ще се огранича в изводите си само на базата на наблюденията ми в личния приятелски кръг. Сто процента от приятелите ми, които имат личностни проблеми, занижено самочувствие и ниска самооценка, проблеми в общуването, са израснали в студена и необичлива семейна среда. Обратно, приятелите ми с широка кройка, отворени сърца, изявени и ярки като личности, но в същото време толерантни и разбиращи, са от семейства, в които ежедневното показване на обичта е било поставено на пиедестал.
Изводите – най-доброто, което може да направите за децата си, е просто да ги обичате. И да ги оставите да бъдат себе си.