Тази крилата фраза, произнесена на италиански език – La mia famiglia la mia vita често се обвързва с една гангстерска болна принадлежност. Но всъщност това е тип народопсихология, която възпитава в своеобразен патриархат… или ако не в патриархат, то поне в ценност, поставяща семейството на първо място пред всичко останало.
Можем ли ние българите, които сме се нагледали и наслушали на истории, в които се разказва за братско предателство и прочие, да разберем това? Мажем ли наистина да си се представим членове на едно голямо семейство, което взима всички важни решения за живота и развитието на всеки един член, заедно? А честно ли е това да се случва?
И на практика може би в големите градове не си личи толкова, но по-малките градове все още са запазили онази закостенялост на разбиранията си, която ги кара да се бъркат в живота на своите близки и деца във всеки един аспект на техния живот. Така например едно дете, което винаги е искало да се занимава с езици, да ги изучава и да ги преподава може би, бива насилвано да поеме по съвсем друг път, защото вярванията на неговите родители са, че точните науки и математиката изкарват повече пари от езиците и „тем подобните философски простотии“.
Детето се съобразява с желанието на своите родители, не защото иска, а защото няма друг избор. Финансов, морален, житейски.
Когато придобива желаната независимост вече зрелият индивид отново поема по пътя който си е решил… Но на цената на какво? Загубени години образование, което никога няма да ползва. Загубени години на образование в среда, в която не иска да съществува и отрязаната възможност да общува с хора, споделящи неговите интереси. Трудно създаване на контакти, професионални, лични. Чувство за непринадлежност към дадена общност – депресия.
Поколенията са различни и разбиранията също. Когато децата ни искат да изберат своя път, ние винаги можем да им споделим нашето мнение и притеснение, но не бива да ги спираме да опитат това, което са решили. Защото е винаги по-добре да допуснат своите лични грешки и да вземат своите лични поуки. А ако се провалят – да сме до тях. Ако пък това наистина е тяхното нещо – да продължаваме да ги подкрепяме и да се радваме, че са намерили това, което ги прави щастливи.