Това не е първият път, в който повдигам темата за осиновяването и свързаните с него възможни проблеми. Първият ми материал, ако помните, се казваше “За неблагодарността” и беше провокиран от едно предаване на Ирина Сарачинова за жена от Плевен, която, доколкото си спомням, след като разбрала, че е осиновена, се беше обърнала срещу хората, които са я отгледали. И тогава, и сега – вече по съвсем конкретен повод от близкото ми обкръжение – търся отговор на въпроса: кой е по-добрият вариант, да кажем ли на осиновеното дете, че не сме му биологични родители, или да премълчим. Сигурна съм, че това е много труден за провеждане разговор – но по-сигурно е, че с годините става още по-сложен. Затова твърдото ми убеждение е, че осиновителите не просто трябва, а са длъжни да кажат истината на детето си, при това колкото по рано, толкова по-добре. Внимателно, деликатно, на час по лъжичка, както казват лекарите, но малчуганът трябва да научи фактите такива, каквито са в действителност, от хора, на които вярва и които обича. И най-важното – които го обичат и ще му ги поднесат по възможно най-безболезнения и ненараняващ начин.
Защо се върнах пак към осиновяването?
Имаме приятелско семейство, което преди години след продължителни неуспешни опити за собствено дете, си осиновиха момиченце в почти пеленаческа възраст. Ако искаха, можеха да му спестят истината. Но не искаха. Мисля, че започнаха да му я казват малко по малко още когато не беше навършило три годинки – по начин и с темпото, за които ги беше посъветвал детски психолог. И слава богу, че направиха така. Защото, ако родителите решат да спестят, има социопати, които не го правят. Подметнали му преди дни – на улицата. Детето го приело спокойно и споделило с родителите си за случката по същия начин, без драми. Защото на подготвена почва такива подмятания не поникват. Остават единствено в болния мозък на автора си.