Често с други родители си говорим за това какво означава едно дете да е самостоятелно. Повечето хора го свързват с уменията за обслужване – да се облече, да се изкъпе, да си събере раницата, да се нахрани. Това, разбира се, е важно, но самостоятелността не свършва дотук. Истинската самостоятелност идва, когато детето започне да осмисля ситуациите, да прави избори и да се справя с последствията.
В ежедневието често бързаме да помогнем. Даваме готови съвети, за да спестим време и напрежение – „Кажи на госпожата!“, „Не играй с него!“, „Премести се!“. Но в желанието си да улесним, ние всъщност отнемаме от детето възможността да мисли. Когато всеки път решаваме вместо него, то свиква, че някой друг знае по-добре. Така се ражда зависимост, а не увереност.
Детето става истински самостоятелно, когато се чувства способно да избира. Когато не се плаши от грешки и знае, че има право да пробва пак. Това не става с готови отговори, а с разговор. Вместо да казваме какво да направи, можем да го попитаме: „Какво мислиш, че ще помогне?“, „Как ти се струва правилно да постъпиш?“, „Какво решение ти идва наум?“. Тези въпроси карат детето да влезе в позицията на човек, който може да мисли, а не само да изпълнява.
Важно е и нашето отношение. Ако го прекъснем с „не, това няма да стане“, то спира да споделя. Ако го чуем докрай, дори да не сме съгласни, му показваме, че мнението му има значение. Това е началото на вътрешната стабилност – не перфектните решения, а увереността, че има право на своя гледна точка.
Да отгледаш самостоятелно дете не означава да го оставиш само, а да му дадеш пространство да се упражнява в мислене. Самостоятелността не се възпитава с инструкции, а с доверие. Колкото повече му вярваме, толкова повече започва и то да вярва на себе си.
Да оставиш детето да мисли само
