Наскоро се наложи да придружавам по различни институции майката на един приятел, която се беше върнала за седмица в България, за да свърши някои задачи – основно имотни. Иначе от години е омъжена в Италия. Самият той по същото време беше извън страната и ме помоли да й окажа необходимата подкрепа, да я придружа при посещенията й в различните учреждения и даде съответните обяснения къде трябва да отидем и какво трябва да направим. Нормално – жената имаше нужда от помощ, аз бях свободна по това време, синът й ми е близък приятел от години.
Е, на едно от местата се получи очевидно разминаване между начина, по който той ни беше обяснил, че трябва да се случат нещата, и действителния и когато аз изразих съмнение, че може да е сбъркал, тя с абсолютна убеденост и категоричност заяви: моят син не бърка никога, от малък е така.
Че беше сбъркал, беше и то стана ясно. Но тази случка ми даде повод за размисъл помагаме ли на децата си, когато им създаваме усещането, че са идеални, че всеки друг може да сбърка, не и те. Защото според мен в случая ставаше въпрос точно за това – една майка, която дълбоко вярва в своята непогрешимост, е възпитала един син, който смята същото за себе си.
Имам категоричен отговор на този въпрос и до него съм достигнала по емпиричен път. Не, не им помагаме, дори им пречим. От наблюдения върху конкретния човек – поредица от краткотрайни и неуспешни връзки точно защото той никога и по никакъв повод не бърка. Винаги обвинява партньора си за всичко лошо, което се е случва. С такъв човек се живее трудно, дори невъзможно.
А кой родител иска да направи живота на децата си труден? Никой. Поне не и осъзнато.