Преди дни излязохме с приятелка на кафе. Отдавна не се бяхме виждали. Тя има един попораснал син, който е в чужбина и вече се оправя сам, че даже и й помага. Преди година-две се събра да живее на семейни начала с мъж, който има момиче от разпаднал се брак. Жена му хванала пътя с някакъв левент и го оставил той да се грижи за дъщеря им – тийнейджърка. Поразговорихме се – женски работи, знаете как е. Гледам я през цялото време иска да сподели нещо, но и аз не напирам. От опита на живота вече знам, че няма смисъл да предизвикваш човек да споделя, даже и с добри намерения. Всеки сам знае кога е най-добре и най-важното кога е готов да сподели. Защото знаете, че когато човек изрече на глас нещо, което до тоя момент е било само в мислите му, той го формулира много по-ясно и оттам решимостта му да се тръгне да прави нещо става далеч по-голяма, а това често създава и допълнителни неприятности. Та затова не питам. Тръгнахме да се поизпратим. И накрая те ме помоли да и дам пари назаем. Разбира се – винаги помагам, когато аз имам, а също и искам, когато се нуждая. Но истински се зачудих, защото, освен че работи изключително добре платена работа, и синът й редовно й изпраща от чужбина. Оказа се, че почти всички разходи в семейството ги поела тя. Господинът купувал по нещо дребно от магазина на връщане от работа, ако се сети. И без да ви казвам, сигурно се сещате, че това няма как да продължи дълго. И не е въпросът да се брои кой колко дава – а кой колко е безочлив. Да се проведе разговор – дали има смисъл. Разговорите за пари за неприятни по принцип, а в случая, освен че предвиждам да е силно неприятен, ми се струва и направо безсмислен. Семейството е съвместен впряг – каквото е изначалното значение на думата съпруг. И ако някой не го е осъзнал на 40 години и оставя другият сам да тегли каруцата, има ли смисъл да му се обясняват очевидности!?