Все по-често напоследък четем и слушаме за детска агресия, често наглед немотивирана от нищо. И се чудим как се появява тя в едни нормални деца, отгледани и възпитани в нормални семейства, с ценности. Няма как да дойде отникъде, идва отнякъде. Със сигурност няма как да бъда изчерпателна за всичките начини, по които се поражда агресията у децата ни, пък и у нас самите, усещането за това, че нашето право е над правата на останалите, загубата на нормалност. Чета оня ден една статия, постната от страница за защита на животните, за която съм абонирана. И там, в статията, се разказва за това, как в Пловдив масово тровят котки – по най различни начини, включително и с риба, в която са натъпкани ситно натрошени стъкла. В материала се изказва и някакъв инспектор от общинската охрана и освен данните за това как всеки ден има десетки отровени котки, той призовава гражданите, когато видят някой да поставя нещо подобно, да сигнализира, защото тази отрова би могла да бъде опасна за децата. Докъде я докарахме като общество. Да сигнализираме не защото никой няма право да отнема живот – пък бил той и котешки, а само когато става въпрос за човешки. Да, ама те нещата са свързани. Човек, който с лека ръка посяга на котка, няма спирачки да посегне и на човек. И наистина тази отрова за котки е опасна за децата ни – не само защото може да ги отрови, а и защото им създава една нездрава ценностна система и липса на ориентир за нормалност и редност.