Има една приказка: дай да не се следим, че почнем ли да се следим, ще се хванем, а хванем ли се, става лошо. Тия дни се видяхме с приятелка, с която не се бяхме виждали отдавна. Тя от няколко години в съдружие с друга своя приятелка доста успешно развива бизнес, свързан с уреждането на всякакви тържества – като започнете от рождени дни, кръщенки, сватби и стигнете до пищни и лъскави корпоративни партита. Та по тоя повод доста често й се налага със свои клиенти, понякога и не в офиса, а примерно в заведението, където ще се провежда събитието, да уточняват детайлите. Работни срещи и нищо повече, макар и в неформална обстановка. Та наскоро така със свой клиент, за чиято фирма организирала доста пищно парти, седнали на работна вечеря в ресторант. По време на вечерята, която продължила не повече от час и половина-два, съпругата на въпросния клиент му звъняла точно четири пъти по различни измислени поводи, за да го проверява. Веднага направих паралел пък с една друга позната, която е разведена от години и в момента поддържа връзка с женен мъж – в обедните почивки. Иначе въпросният мъж си се прибира като по закон всяка вечер в пет и нещо вкъщи – готви, помага в домакинството и т. н. Какво имам предвид – това, което казах в началото. Няма защо да следим половинките си и да ги товарим със съмненията си. Някой, ако е решил да изневерява, ще го направи в обедната почивка и единственият начин, по който някога може да разберете за това, ще е евентуално заявлението за развод.