Новинки

Усмивката на мама, устните на тате

Всеки иска да прилича на родителите си. Това е естествен процес. Още от малки търсим някакви общи черти, от което се чувстваме някак добре. Дали това е реакция на родителските приказки, че приличаме на този или онзи роднина, както и на всички познати и приятели на семейството ни, които търсят някакви физически белези, но търсенето на прилика е естествен процес, без който не можем да не мине нашето израстване.

Особен е точно този момент при осиновените деца. От една страна има деца, които не знаят, че са осиновени. По една или друга причина родителите им са избрали да не им казват това. Те са от бебенца в тези семейства и наблюденията сочат, че децата не само приемат типични мимики и жестове на осиновителите си, но и чисто физически започват да приличат на тях. Това е особен феномен, но по-интересно е, когато започнат да задават въпросите, типични за всяко дете – как съм се появил на този свят, на кого приличам и прочие.

Отговорите на тези въпроси са строго индивидуални за всяко семейство, още повече, когато са решили да не запознават детето с детайлите по това, как се е появило на бял свят и защо не е при биологичните си родители.

Когато става въпрос за дете, което знае, че е осиновено обаче, нещата седят по малко по-различен начин. Винаги стои въпроса “Кои са биологичните ми родители?” Импулсът да ги намериш, да се запознаеш с тях, независимо от това, че са те оставили, винаги стои желанието за това да знаеш поне как изглеждат тези хора.

Разбира се досиетата на хората, които оставят децата си за осиновяване са строго конфиденциални, но интересът е по-силен от нас.

Вие няма ли да искате да разберете, кои са, как изглеждат и каква е била причината да ви оставят?

Rate this post

Google+ Comments

Leave a Reply

Back To Top