Представете си следната картина: дете, изцапало си пръстите в лепкав сироп, размазва го по пластмасовата опаковка на бонбони. Обикновено бих се засмяла. Но този път не можах.
Майката реагира с такава рязкост, че ме накара да наостря уши. Тя извади мокри кърпички, сякаш детето беше извършило престъпление, и започна да търка повърхността, докато не заблестя. Останалите в опашката се дръпнаха, все едно малкото същество е носител на зараза. Видях как една жена отмести количката си настрани.
Сцената ме върна към моето детство. Тогава супермаркетът не беше просто място за покупки, а арена за открития. Докосвах всичко – хладните консерви, захарните кутии, различните текстури на опаковките. Беше хаотично, но истинско. Сега обаче пазаруването с деца е превърнато в мисия по стерилност. Детето е просто „придружаващо лице“, което трябва да се държи тихо и да не оставя следи.
Ние, родителите, сме обсебени от идеята за подреденост. Търкаме всяко петънце, сякаш то е грях. А всъщност изтриваме възможността за учене чрез допир, мирис и любопитство. Мозъкът на детето се развива именно чрез сетивното взаимодействие с реалността. Не чрез пластмасови опаковки и перфектно чисти ръце.
Икономиката също ни подтиква към това. Всичко е капсуловано, за да не се докосва нищо, за да не се „повреди“. Но цената е висока. Създаваме деца, които се чувстват безпомощни при най-малката промяна. Те стават пасивни консуматори на готови продукти, без да разбират как работи светът.
Майката от опашката приключи с търкането, погледна детето си с леко презрение и продължи към касата. Детето вече не гледаше бонбона с любопитство, а с апатия. Току-що бяхме свидетели на изтриването на един малък, но важен момент от живота му.
Следващия път, когато видя „следи“ по рафтовете, ще се опитам да не гледам осъдително, а с нотка завист към правото на хаос.
Мисля, че авторката малко преиграва с тази прекалена стерилност, защото в нашето време детството минаваше с доста повече мръсотия и пак пораснахме здрави. Все пак е хубаво да има някакъв ред, но не и да се превръща в мания, която притеснява другите хора в магазина.
Сцената с търкането на опаковката ми се стори малко прекалена, защото детето просто е било дете и си е играело, а не е вандализирало нещо чуждо. Има една граница между хигиената и прекаленото престараване и майката май я прекрачи.
Чета и си мисля за това как и ние с моите деца пазарувахме едно време – пълно хаосче, но пък какви открития правеха по рафтовете. Днес бих се притеснявала повече от реакцията на околните, отколкото от самия лепкав сироп. Има ли да разкажеш още случки от супермаркетите, когато си била малка?