Представете си следната картина: дете, изцапало си пръстите в лепкав сироп, размазва го по пластмасовата опаковка на бонбони. Обикновено бих се засмяла. Но този път не можах.
Майката реагира с такава рязкост, че ме накара да наостря уши. Тя извади мокри кърпички, сякаш детето беше извършило престъпление, и започна да търка повърхността, докато не заблестя. Останалите в опашката се дръпнаха, все едно малкото същество е носител на зараза. Видях как една жена отмести количката си настрани.
Сцената ме върна към моето детство. Тогава супермаркетът не беше просто място за покупки, а арена за открития. Докосвах всичко – хладните консерви, захарните кутии, различните текстури на опаковките. Беше хаотично, но истинско. Сега обаче пазаруването с деца е превърнато в мисия по стерилност. Детето е просто „придружаващо лице“, което трябва да се държи тихо и да не оставя следи.
Ние, родителите, сме обсебени от идеята за подреденост. Търкаме всяко петънце, сякаш то е грях. А всъщност изтриваме възможността за учене чрез допир, мирис и любопитство. Мозъкът на детето се развива именно чрез сетивното взаимодействие с реалността. Не чрез пластмасови опаковки и перфектно чисти ръце.
Икономиката също ни подтиква към това. Всичко е капсуловано, за да не се докосва нищо, за да не се „повреди“. Но цената е висока. Създаваме деца, които се чувстват безпомощни при най-малката промяна. Те стават пасивни консуматори на готови продукти, без да разбират как работи светът.
Майката от опашката приключи с търкането, погледна детето си с леко презрение и продължи към касата. Детето вече не гледаше бонбона с любопитство, а с апатия. Току-що бяхме свидетели на изтриването на един малък, но важен момент от живота му.
Следващия път, когато видя „следи“ по рафтовете, ще се опитам да не гледам осъдително, а с нотка завист към правото на хаос.
