15 септември тая година не беше на 15-и. Разбира се говоря за първия учебен ден. Трепети, емоции – и за родителите, и за децата, особено за онези, които за пръв път прекрачват училищния праг. Първият учебен ден и емоциите, свързани с него, обаче са преходни, след тях идва един продължителен период, който не е толкова празничен, период, в който трябва да се усвояват знания. Тая година, не знам дали случайно, или не, но точно около тия празнични емоции бял свят видя и една статистика за огромен процент неграмотни сред младежите до 16 години. Стряскаща. Проблемът е доста сериозен и аз не се наемам да говоря за причините, довели до него, най-малкото защото нито имам необходимите наблюдения, нито необходимата подготовка за да направя такъв анализ. Иска ми се обаче да поразсъждавам върху друг един проблем на българското образование. Учителите и критериите, по които се подбират те. Можем ли ние като родителите да сме сигурни, че действително най-кадърните хора с педагогическо образование, излизащи от университетите, заемат местата на хората, от които зависи грамотността, знаенето и моженето на нашите деца. За това мога да ви кажа с абсолютна сигурност – не, можем да сме сигурни в обратното, че това не е така. Ясни критерии при назначаването на учителите няма – всичко зависи от директорите на училищата. Критериите, на които трябва да отговарят кандидатстващите за дадено място, се съобразяват с това кой е човекът, който е решил да назначи директорът. Как иначе да си обясним факта, че в обява за възпитателско място в основен курс изискването е специалност музика, а не много по-логичното някой основен предмет. Не чакам отговор, само задавам въпроси. Струва си да помислим върху отговорите. Иначе статистиката ще продължава да ни стряска.