Случайно попаднах оня ден на предаването на Ирина, вече Тенчева, “Най-добрата майка”. Не следя изявите й специално, защото знаете отношението ми към житейското й поведение напоследък. Броят от предаването, на който попаднах, беше посветен на една трийсет и осем годишна жена от Благоевград, майка на две деца, която ден след второто й раждане получава инсулт, но успява да се възстанови. Само че предаването не беше посветено на това, как въпреки болестта успява да гледа двете си момичета, а на историята на осиновяването й и на желанието да намери биологичната си майка. Родена преди години от петнайсетгодишно момиче и оставена за осиновяване в дом в Плевен, героинята на предаването е осиновена от семейство от Благоевград. Седем години след осиновяването обаче осиновителката й забременява и ражда второ дете. По думите на героинята на предаването, осиновителите са полагали големи грижи за нея и не са я делили от сестра й. Въпреки това, към ден-днешен тя не поддържа отношения с тях, защото смята, че имат предпочитания към рождената си дъщеря й я пренебрегват. Истината за отношенията в едно семейство се знаят само от членовете му и няма как отстрани да се даде обективна оценка, още по-малко да се раздават присъди. Но си мисля има ли представа тази жена какво би било детството й и бъдещето й, ако беше останало в дома в Плевен. Трябва ли да съди толкова строго хората, които са я отгледали и са и осигурили нормално бъдеще. Може и да са сбъркали някъде. Ама кой не бърка. Нали не обичаме родителите си или децата си, защото са безгрешни, а въпреки грешките и слабостите им.