И друг път е ставало дума в материалите ми, че една от рецептите за щастлив брак е говоренето, обсъждането на проблемите. Смятам, че премълчаването и бягството от обяснение е фатално не само за семейството, но и за човешките отношения въобще.
Миналата събота направихме с приятелка един тур по магазините и знаете, докато обикаляме и разглеждаме, жените не спираме да говорим. В случая основно тя. Оплаква се – от мъжа си естествено. Не помагала, държал се заповеднически, бил изнервен, позволявал си да вика на детето, да я нагрубява. Разказва ми ги тя тия неща, ама с апломб, личи си как е натрупала гняв. Личи си и че има нужда да изпусне напрежението. Питам я аз: ти с него говори ли за тези неща, постави ли му ги като проблеми, обсъдихте ли ги. Отговаря ми: не, не е ли очевидно, че не влизат в рамките на нормалното тия неща. Ами явно не – щом си позволява да ги прави й отвърнах.
Познавам мъжа й – доста добре. И знам, че е читав, абе изключително свестен човек. Сигурно съм, че ако поговорят нормално, спокойно, ако му обясни, че подобно поведение не крепи семейството, а му пречи, че виковете по детето не са възможно най-добрия начин за възпитание или за постигането на какъвто и да е положителен резултат, ще разбере. А може би ще изложи и своята гледна точка, своите разочарования и недоволства. И някъде там в разговора и по средата ще намерят пак посоката към толерантността, разбирането и поносимостта.
Ама неприятни били подобни разговори – каза приятелката. Да, не са приятни. Но когато дуднеш на приятел, емоциите също не са от най-положителните и преживяваш проблемите с всеки разказ. С тая разлика, че освен съчувствие – не получаваш друго. А разговорите – с този, когото трябва, – обикновено дават решения.