Тия дни на гости ни беше мой първи братовчед. Изключително талантлив цигулар. От години работи в Швейцария и е концерт-майстор на един от най-големите им класически оркестри. Така се случи обаче, че през годините – дали защото беше прекалено отдаден на музиката, или пък като всеки човек на изкуството прекалено сензитивен и взискателен – но не успя да си намери жена, която да застане до него. Поговорихме си вечерта, когато ни гостуваше доста откровено – казва, че е женен за музиката, ама се вижда, че колкото и да не иска да си го признае пред себе си, самотата му тежи. Не може едно изкуство, колкото и да е велико, колкото ти да си добър в него, да замести липсата на близък човек. Така поне си мисля аз като обикновен човек. Едното не може да е вместо другото. Всъщност нищо не може да е вместо нещо друго. Някак си все ще се чувстваш непълен и недостатъчен. Та се замислих тия дни по тия въпроси. Замислих се дали всъщност тия хора действително могат да избират като нас, обикновените. Или носят някаква карма на изключителния талант, с който са дарени, нещо като компенсация, възвръщане на равновесието. Не съм суеверна, но пък като погледна колко велики творци са лишени от възможността да имат други много важни неща в живота, като че ли се очертава някаква закономерност. Иначе ако трябва аз от позицията на обикновения си живот да ви кажа какъв ще е изборът ми при подобна дилема – въобще няма да се замисля: семейството.