Наближава 24 май и това ме подсети, че не само на тази дата и на 15 септември трябва да повдигаме темата за уважението към учителите и не само тогава трябва да го демонстрираме. От по стари хора сигурно сте чували, че на времето важните личности в селото са били попът, кметът и даскалът. По съвсем обясними причини българинът винаги е изпитвал особена почит към хората на науката, на словото, към българските учители. Логични, защото науката, книгите и вярата са ни спасили от обезличаване и асимилация в дългите години на робството. Някак обаче в последните години като че ли се позагуби този пиетет и това уважение към даскала – нарочно употребявам тая звучна и хубава дума, в която няма нищо обидно. Разместиха се ценностите в българското общество. Значимите хора станаха не тези, които носят знанието, а тези, които носят власт и пари. Непрестижна стана професията на учителя, даже и по малките населени места, които пазят тия сантименти и традиции. И понеже моят блог е семеен, твърдо вярвам, че и уважението, и неуважението към учителите тръгва от семейството. Няма как у детето да се възпита уважение към хората, които носят знание, ако вкъщи не вижда такова, ако не му бъде внушавано съзнателно. Затова исках да драсна тия няколко реда преди 24 май – за да внуша някак, че възпитанието в уважение към учителите е не само това, то е възпитание в уважение към хората, които знаят повече, които могат повече и те учат на това повече. Иначе казано възпитанието в уважение към учителите си е възпитание на благодарност. А успеем ли да възпитаме благодарен човек – работата ни като родители е наполовина свършена.